— Изглежда, много ти липсва. Магистърът.
Ситрин кимна, после сви рамене, после пак кимна.
— Липсва ми, но не както мислех, че ще ми липсва. Смятах, че ще ми липсват знанията му, съветите му, но когато се сетя за него, най-често просто ми се иска да чуя гласа му. А и не се сещам за него толкова често, колкото очаквах.
— Променила си се — каза Маркъс. — Това е едно от малкото смислени неща, които съм чувал от Ярдем. Че не можеш да се справиш с мъката, сякаш тя е работа за вършене. Не можеш да се мобилизираш и да я свършиш по-бързо. Най-добрият начин е да промениш себе си, навиците си, докато в един момент вече не си същият човек, който е страдал.
— При теб получи ли се?
— Още не — отвърна Маркъс.
Маестро Асанпур се върна с чашка прясно сварено кафе в треперещата си ръка. Сложи я внимателно пред Ситрин, но керамиката все пак изтрака леко. Тя духна тъмната повърхност и разпръсна парата с дъха си. А когато отпи, усмивката й озари лицето на стария синай.
— Благодаря, маестро — каза тя.
— Не, аз ти благодаря, магистра — отвърна той и закуцука към прозорците да притвори капаците им срещу хладния въздух.
Барабанният ритъм на дъжда се усили, капките се пръскаха като миниатюрни експлозии в бяло на фона на сивия ден. Права беше. Чакането преди битка е най-трудната част. Освен ако не те намушкат с кинжал в корема по време на битката. Тогава това става най-трудната част. Или ако се измъкнеш невредим от боя и видиш, че хората ти са мъртви. Тогава това ти се вижда най-трудното.
Ярдем се появи в края на площада, по-тъмна сянка в свят, съставен от сенки. Не тичаше, не бързаше дори. Маркъс го гледаше как минава спокойно покрай стражите и входа на пазара. С всяка крачка сякаш ставаше все по-веществен. По-реален. Стигна до вратата на кафенето и мушна глава през прага.
— Сър.
— Добре — каза Маркъс със стегнато гърло. В Гърдите му сякаш имаше камък.
Ситрин се изправи. Изглеждаше спокойна. Човек трябваше да е живял с нея почти година, за да долови страха в очите й и в ъгъла, под който бе вирнала брадичка.
— Ревизорът е дошъл, така ли? — каза тя.
Ярдем помръдна уши и кимна.
— Да, мадам.
Ситрин
Парин Кларк.
Сигурно беше чувала името му през годините си във Ванаи. Звучеше й познато, но и смътно, без никакви придружаващи го подробности, като име от историческа хроника или легенда. Дракис Гръмовран. Възкресената гвардия. Еса, принцесата на мечовете.
Парин Кларк.
Ситрин си оправи полата, нагласи диплите й. Сърцето й пърхаше като уловена птичка. Стомахът й беше на топка, ту се свиваше в болезнен спазъм, ту се надигаше към гърлото й. Искаше й се да пийне нещо. Нещо силно, което да отпусне мускулите й, да я успокои, да й влее кураж. Вместо това се съсредоточи върху стойката, на която я беше научил майстор Кит — раменете назад и надолу, гръбнакът отпуснат, — с надеждата че прилича на самоуверена жена, а не на недорасло момиче, навлякло роклята на майка си.
Мъжът с любезното лице седеше на нейното писалище, в нейната стая, с кръстосани крака, сплел пръсти връз коляното си. Косата му оредяваше на челото. Раменете му бяха тесни. Можеше да е всеки. Можеше да е никой. Тефтерът му лежеше отворен на бюрото заедно със стоманена писалка, но той не си водеше бележки. Нито кодирани, нито никакви. Задаваше въпросите си спокойно и изслушваше отговорите й с усмивка. Северобрежкият му акцент смекчаваше съгласните. Думи, които в устата на други хора съскаха, в неговата шумоляха.
— Значи магистър Иманиел няма нищо общо с това?
— Да, нищо — отвърна Ситрин. — Целта му бе да осигури транспортирането на ванайските активи до Карс, и толкова. Именно с тази задача ме натовари. Ако снегът не беше паднал толкова рано в прохода Белин, щяхме да се придържаме към първоначалния план.
— А решението да се отклоните на юг?
— Беше на капитан Уестер.
— Кажете ми повече за това.
Никакви гласове не се чуваха отдолу. Капитан Уестер и охраната ги нямаше — Кларк ги беше помолил да напуснат сградата. Мястото им беше заето от дузината въоръжени мъже, които ревизорът беше довел със себе си. Имаше нещо неприятно в тази тишина. Зловещо почти. Дъждът трополеше по прозорците като стотици малки пръстчета, които я сочат обвинително, нейде в далечината гръмотевица изпробваше гласа си. Ситрин разказа всичко в подробности, доколкото ги помнеше. Как са попаднали на антийския отряд, как са избегнали митническата проверка на влизане в Порте Олива, как са се скрили в пристанищния квартал.