— За пръв път ли тръгваш с керван?
Ситрин кимна. Чувстваше се като идиот, който кима постоянно. Глухоням идиот. Усмивката на хитреца беше мека и успокоителна като на свещеник.
— Подозирам, че най-неприятна ще ти се стори скуката. След три дни на капрата гледката става крайно досадна.
Ситрин се усмихна, този път почти наистина.
— Как се казваш? — попита хитрецът.
— Таг — отвърна тя.
Той примигна и усмивката му сякаш изгуби част от топлотата си. Ситрин наведе глава, така че бретонът да покрие очите й. Сърцето й препускаше като лудо. Майстор Кит кихна и поклати глава. Когато проговори, гласът му бе все така утешителен като мека фланела.
— Добре дошъл в кервана, Таг.
Тя кимна отново и хитрецът се отдалечи. Сърцето й забави ритъма си до по-нормални стойности. Ситрин преглътна, затвори очи и съзнателно отпусна мускулите на раменете и врата си. Не я бяха разкрили. Всичко щеше да е наред.
След час фургоните потеглиха. Най-отпред се движеше голямата кола на походната кухня, втори в колоната беше покрит фургон, който дрънчеше толкова силно, че Ситрин го чуваше от мястото си в кервана. Водачът тимзин обикаляше напред-назад покрай колоната, яхнал едра бяла кобила, и потупваше фургони, фургонджии и животни с дълга гъвкава пръчка, нещо като камшик. Когато стигна до нея, Ситрин тръсна юздите и извика на мулетата, както я беше учил Безел, когато още беше жив, когато още се усмихваше и флиртуваше с нея, бедната банкова повереница. Мулетата дръпнаха напред и водачът й се разкрещя ядосано:
— Не толкова бързо, момче! Това да не ти е състезание, мамка му!
— Съжалявам — измрънка Ситрин и дръпна юздите. Едното муле изпръхтя и я погледна през рамо. Ъгълът на ушите му, реши смутено тя, определено изразяваше раздразнение. Подкара ги по-бавно. Водачът поклати глава и препусна към следващия фургон в колоната. Ситрин стискаше ожесточено юздите, но истината бе, че нямаше нужда да прави нищо. Мулетата си знаеха работата — просто следваха колата отпред. Бавно, с цената на викове и ругатни, керванът влезе във форма. Напуснаха широките улици на Стария град, минаха покрай каналите, които водеха към реката, минаха и по Моста на покровителя в сянката на двореца, кацнал високо над тях.
Ванаи, градът на детството й, се точеше покрай нея. Ето го пътя към пазара, където Кам й беше купила медена питка за рождения ден. Ей там пък беше сергията, където един обущарски чирак си открадна целувка от нея, а магистър Иманиел се ядоса и го наби. Беше забравила онази случка, но сега си я спомни. Минаха покрай къщата на учителя, където Ситрин ходеше да се учи на четмо и писмо като малка. Някъде в града бяха гробовете на майка й и баща й. Никога не беше ходила на гробовете им и сега съжаляваше.
Като се върнеше, щеше да отиде, каза си тя. Когато войната свършеше и светът се успокоеше, щеше да се върне и да види къде са погребани.
Скоро, твърде скоро, градската стена издигна снага пред тях, зид от светли камъни, висок два човешки ръста. Портата стоеше отворена, но пътят беше задръстен и това ги забави. Мулетата явно имаха опит с подобни престои, защото спряха и зачакаха търпеливо водачът на кервана да разчисти пътя, налагайки с камшика си хора и животни. Високо на кулата при портата стоеше мъж с лъскава гвардейска броня. Ситрин изтръпна, защото й се стори, че мъжът е същият, който беше погледнал ухилен към нея от улицата в нощта, когато донесоха трупа на Безел. Гвардеецът извика, но не на нея, а на капитана.
— Ти си пъзльо, Уестер!
Ситрин затаи дъх, смаяна от тежката обида.
— Чумата да те тръшне, Досен — отвърна със същия тон капитанът и се ухили. Може би бяха приятели, което едва ли говореше добре за капитана, помисли си Ситрин. Но важното беше, че гвардеецът на принца не ги спря. Фургоните потеглиха отново, напуснаха със скърцане и друсане ванайския калдъръм и стъпиха на широкия зелен път от драконов нефрит. Карс се намираше на северозапад от Ванаи, но тук пътят се виеше на юг, успоредно на далечния морски бряг. Разминаха се с няколко каруци, пътуващи към града. Ниските хълмове се бяха окичили с есенната окраска на дърветата — червено, жълто и златно. Когато слънцето ги огрееше под определен ъгъл, все едно горяха пожари. Ситрин се изгърби на капрата. Ръцете й се бяха схванали, ставаше й студено на краката.
След няколко дълги и бавни мили тревогата й взе да отслабва, залъгана от полюшването на каруцата. Почти не се сещаше коя е, какво е оставила зад себе си и какво има във фургона. Докато светът й се състоеше от мулетата, фургона отпред и дърветата отстрани, беше все едно е сама. Слънцето се спусна. Грееше право в очите й, заслепяваше я. Водачът на кервана се развика, фургоните забавиха и спряха. Тимзинът препусна покрай колоната, както го беше направил при потеглянето, и посочи на всеки от каруцарите място на равното поле отстрани. Щяха да лагеруват. За щастие мястото на Ситрин беше близо до пътя и не изискваше виртуозни каруцарски умения. Тя обърна мулетата, закара фургона на посоченото й място и скочи от капрата. Разпрегна животните и ги заведе до близкия поток. Те потопиха муцуни във водата и пиха толкова дълго, че тя започна да се изнервя. Можеше ли едно муле да изпие толкова вода, че да се разболее? Дали не трябваше да ги спре? Но другите животни правеха същото. Ситрин наблюдаваше предпазливо другите каруцари и се опитваше да не привлича внимание с нищо.