Нощта се спусна бързо и донесе студ. Докато Ситрин нахрани мулетата и ги изчетка, полето потъна в мъгла. Водачът беше напалил огън и миризмата на печена риба внезапно и болезнено върна стомаха на Ситрин към живот. Тя се нареди на опашката за храна. Другите каруцари се смееха и приказваха. Ситрин чакаше с наведена глава. Опиташе ли се някой да я включи в разговора, изсумтяваше нечленоразделно или отговаряше едносрично. Готвач на кервана беше ниска тимзинка, толкова дебела, че хитиновите люспи едва удържаха напора на телесата й. Ръцете й приличаха на натъпкани до пръсване наденици. Когато дойде ред на Ситрин, готвачката й връчи тенекиена чиния с тънко филе от пъстърва, черпак варен боб и филия черен хляб. Ситрин благодари с кимване и отиде да седне при огъня. Студената влага се беше пропила в панталона и жакета й, но тя не смееше да седне по-близо до топлината на пламъците. По-добре да стои назад.
Докато хората се хранеха, водачът на кервана извади от фургона си ниско столче, стъпи на него и започна да им чете откъс от една свещена книга на светлината от огъня. Ситрин го слушаше с половин ухо. Магистър Иманиел също беше религиозен или поне смяташе, че е добре да се прави на религиозен. Тя много пъти беше слушала свещените текстове, но Бог и ангелите така и не успяха да подпалят въображението й.
Остави чинията и ножа и се измъкна тихо към потока. Мисълта как ще се справя с телесните си нужди, без да се издаде, я измъчваше от самото начало, а отговорът на магистър Иманиел — „И мъжете клякат, когато са по голяма работа“ — с нищо не бе успокоил страховете й. Сама в мрака и мъглата, със смъкнати на коленете панталони и маскировъчната топка плат в ръка, Ситрин получи облекчение в повече от един смисъл. Едно на нула за нея. Този път й се беше разминало. Сега оставаше да кара в същия дух още няколко седмици, докато стигнат в Карс.
Докато се връщаше към огъня, видя, че някакъв мъж е седнал до нейната чиния. Беше от охраната, но не капитанът, слава богу, нито заместникът му тралгун. Ситрин седна на мястото си. Мъжът й кимна с усмивка. „Дано не е от приказливите“, помисли си тя.
— Умее да говори нашият водач — подхвърли охранителят. — Бива го. Би могъл да стане добър актьор, само дето няма много свестни роли за тимзини. Орман от Огнения цикъл, но това кажи-речи е всичко.
Ситрин кимна и лапна лъжица от изстиналия боб.
— Сандр — каза охранителят. — Аз де. Казвам се Сандр.
— Таг — отвърна Ситрин с надеждата, че покрай мърморенето й с пълна уста е прозвучала убедително по мъжки.
— Радвам се да се запознаем, Таг — каза Сандр. Размърда се в мрака и дръпна към себе си един мях. — Ще пийнеш ли?
Ситрин вдигна рамене с надеждата, че така вдигат рамене каруцарите, Сандр се ухили и измъкна запушалката на мяха. Ситрин беше пила вино в храма и на празници, но винаги разредено с вода и по малко. Течността, която се изля в устата й сега, беше коренно различна. Опари езика и бузите й, хързулна се в гърлото й, разцъфна като пламък в стомаха й. Имаше чувството, че се е пречистила.
— Хубаво е, нали? — каза Сандр. — Взех го от запасите на майстор Кит. Той няма да има нищо против.
Ситрин надигна още веднъж меха, после го върна неохотно на мъжа. Сандр отпи на свой ред точно когато водачът на кервана прочете последните редове на откъса и половин дузина гласове изрекоха напевно ритуалния финал. Луната бе мека, обвита в лека мъгла. Ситрин с изненада установи, че виното е отпуснало възела в стомаха й. Не докрай, но достатъчно, за да се усети разликата. Топлината се бе разпростряла в гърдите и корема й. Запита се колко ли трябва да изпие, за да стигне това чувство до раменете и врата й.