Гръбнакът на Досън се вдърви.
— В Макиа? Не — каза той. — Защо? Какво става в Макиа?
— Великият дож там явно е решил да се съюзи с ванайците срещу негово величество. „Единство в лицето на агресора“ или нещо такова.
Фелдин знаеше за подкрепленията, тръгнали към Ванаи. А щом той го знаеше, знаеше го и сър Алан Клин. Знаеха ли обаче чие влияние е осигурило на Ванаи новите му съюзници, или само подозираха? Най-малкото подозираха, иначе Фелдин нямаше да повдигне въпроса. Досън се усмихна така, както би се усмихнал, ако всичко това не го засягаше лично.
— Единство сред Свободните градове? Не ми изглежда вероятно. Сигурно са само слухове.
— Да — каза Фелдин Маас. — Да, вероятно си прав.
Лицемерното копеле на пор и курва, с мутра на пес и с малка пишка се поклони и изведе съпругата си от къщата. Досън не ги изпрати до вратата и Клара хвана ръката му.
— Добре ли си, скъпи? Изглеждаш притеснен.
— Извини ме — каза той.
Отиде в библиотеката, заключи вратата, запали свещите и взе картите от лавицата. Беше отбелязал пътищата от Макиа до Ванаи, както и маршрута, който армията най-вероятно щеше да следва. Измери ги наново и направи нужните изчисления, а гневът се надигаше в него като вълни, бичувани от буря. Бяха го предали. Някъде по веригата някой бе казал нещо и плановете му се бяха сринали като кула от карти. Самият той беше реагирал непремерено и така се беше открил за атака. Бяха го надиграли. Фелдин Маас го беше надиграл. Едно от кучетата взе да вие и да драска по вратата. Не спря, докато Досън не отключи и не го пусна в библиотеката.
Кучето се качи на дивана, сви се на кълбо и впери питащ поглед в Досън. Баронът на Остерлингов хребет се отпусна тежко до него и го почеса зад ушите. Кучето заскимтя отново и притисна муцуна в дланта му. След няма и минута Клара се появи на вратата със скръстени ръце и с поглед питащ като на кучето.
— Нещо не е наред ли?
— Да, малко.
— Джори в опасност ли е?
— Не знам.
— Ние в опасност ли сме?
Досън не отговори, защото отговорът беше „да“, а сърце не му даваше да излъже жена си.
Гедер
Долината тънеше в мъгла, бяла на утринното слънце. Флаговете на антийските домове тежаха влажни и провиснали, багрите им — обезцветени от мъглата. Светът миришеше на студ и разкаляна пръст. Конят на Гедер тръсна глава и изцвили. Гедер протегна ръка и го потупа, без да сваля бронираната си ръкавица.
Ръкавиците бяха част от бащините му доспехи, чиято лъскава стомана бе потъмняла там, където ковачът я беше огънал, за да пасне по-добре на неговия гръб. Въпреки меката подплата каишките се впиваха болезнено в месата му.
Маршът през последните дни се беше превърнал в безкрайно и изтощително пътуване в преддверието на ада. Скоростта не можеше да се нарече убийствена, но определено беше безмилостна. От онази първа махмурлийска сутрин Гедер бе яздил и ходил в продължение на четири денонощия с по час-два мизерни почивки от време на време. Нощем се намяташе с одеяло и трепереше на студа. Денем се потеше като прасе. Армията се движеше по широкия драконов път, тропотът на крака и копита по нефрита първо дразнеше Гедер, после започна да му звучи като музика, накрая се превърна в особен вид тишина, преди цикълът да се затвори и неравномерният тропот отново да му опъне нервите. Понеже имаше само един кон, през голяма част от деня Гедер ходеше пеш. Ако беше по-богат, щеше да си вземе два, три, а дори и четири коня, които да сменя. И броня, която да не е с десетилетия по-стара от него. И палатка, която пази от студа. А защо не и малко достойнство. И уважение.
Другите титулувани благородници яздеха на групи или с личните си свити. Уж и Гедер яздеше с тях в челото на колоните, но някак все се оказваше сам, на крачка зад останалите командири. Каруците от обоза дрънчаха току зад него, после идваше пехотата и накрая — жените. Макар че този път нямаше много жени. Красноречиво е, когато една военна кампания не представлява интерес за курвите.
Заповедта за спиране беше дошла миналата вечер час преди залез-слънце. Оръженосецът на Гедер беше разпънал малката му палатка, донесъл му бе тенекиена паница с леща и сирене, после се бе свил на малка дартинска топка току до платнището. Гедер се бе проснал на походното си легло, жаден за сън. Всичките му сънища тази нощ бяха за похода. На зазоряване дойде нова заповед. Заповед за подготовка.
През цялото си детство Гедер беше мечтал за този ден. За първата си истинска битка. Представял си бе вихъра на атаката, горещата скорост на коня под себе си, свирепите бойни викове в собственото си гърло. Не му беше хрумвало за досадните часове на седлото под тежестта на изстиващата броня, докато пехотата се строява, размества и престроява. Благородната линия на рицарите с готови за бой мечове и копия се разсипа на безредни групички мъже, които се смееха, разказваха си мръсни вицове и се оплакваха от количеството и качеството на храната. Всичко това не приличаше на бойно поле, където благородниците да покажат достойнствата си, а на деветия ден от осемдневен лов. Гръбнакът на Гедер се беше превърнал в болезнен шиш, пробождащ го от задника до основата на черепа. Бедрата му бяха ожулени зверски, челюстта му се беше изкривила и пукаше при всяка прозявка, а в устата му имаше вкус на гранясало сирене. Оръженосецът стоеше до него с бойното му копие в ръка, с преметнат на гърба щит и с тревожно изражение на безбрадото си лице.