Пътят завиваше надясно покрай гъсто обрасъл хълм. Напряко на пътя беше паднало дърво, в основата му още се белееха следи от брадва. Маркъс усети как тялото му се напряга още преди да е разбрал защо и каза:
— Дайте сигнал за спиране.
Тимзинката отвори уста да попита нещо, но Смит, Сандр и Опал се развикаха преди тя да е отронила и дума. Маркъс скочи и се покатери върху фургона. Не би трябвало да са бандити. Керванът не превозваше нищо ценно. Бялата кобила на керванджията препускаше покрай каруците към челото. Маркъс видя четири фигури с кожени доспехи, леки метални ризници и лъкове да се появяват откъм дърветата. Бяха с качулки, но по телосложение приличаха на ясуру или картадами. Фактът, че са се показали четирима, можеше да означава две неща — или че бандитите блъфират, или че между дърветата има още десетина.
Поне не се бяха представили с някоя и друга стрела.
— Хей! — чу се гъгнив глас. — Кой ви е началникът?
Четирима на коне се бяха изстъпили пред поваления дъб. Трима бяха или нетипично мърляви синаи, или страдащи от хронично недохранване първокръвни, всичките яхнали изпосталели кранти, но онзи най-отпред яздеше сив жребец с добри пропорции и силни крака. Освен това имаше стоманен нагръдник и плетена ризница. Лъкът му беше от рог, мечът му беше закривен в южняшки стил, а лицето му имаше широката тежка челюст и бронзовите люспи на ясуру.
Водачът на кервана закова кобилата си до впряга на готварския фургон и извика:
— Аз отговарям за този керван! Какво искате?
Маркъс разкърши рамене да отпусне мускулите си. Осем разбойници на светло и неизвестен брой поддръжници в гората. Половината от осемте бяха на коне. Той имаше осмина, от които шест — на коне. Това му даваше незначително номинално предимство, но стигнеше ли се до бой, неговите хора нямаше да издържат и две минути. Надяваше се тимзинът да не ядоса разбойниците прекалено.
— Аз съм лорд-рицар Тирентоа — каза разбойническият главатар достатъчно високо, за да стигне гласът му до тях. — Вие пътувате по моя път и трябва да си платите дължимата такса.
Маркъс се плъзна назад върху капрата. Желанието да завърти очи се бореше за надмощие с тежестта в стомаха му. Конникът може да беше измамник и самохвалко, но разполагаше с мечове и лъкове.
— Това са драконови пътища — извика водачът на кервана. — А ти си един нахален малоумник в крадена броня. В Биранкор няма рицари ясуру.
Е, това едва ли можеше да мине за дипломатичен подход, помисли си с разочарование Маркъс. Смехът на разбойническия главатар беше силен и фалшив. Маркъс сложи ръка върху дръжката на меча и се замисли как да излезе от тази ситуация с минимум трупове на сметката си. Ако актьорите нападнеха стрелците по фланговете на кервана, току-виж бандитите се уплашили и духнали. Така за него щяха да останат четиримата на коне. Ярдем се появи тих като сянка. Държеше лъка си. Значи по двама конници за всеки. Освен ако сред дърветата нямаше още.
— Денят, когато ще вдигнеш бунт и ще поемеш командването? — попита под нос Маркъс.
— Няма да е днес, сър.
Водачът на кервана крещеше, а лицето на фалшивия рицар придобиваше зеленикаво-бронзовия оттенък, който при ясурите означаваше гняв. Маркъс се смъкна от фургона и тръгна напред. Конниците не го забелязаха, докато не наближи бялата кобила на тимзина.
— Колко искате? — попита Маркъс.
И тимзинът, и ясуруто го погледнаха с еднакъв гняв.
— Простете, че прекъсвам изискания ви и високоинтелектуален спор, но колко точно искате?
— Покажи малко уважение, момче — каза главатарят на бандитите.
— Колко искате, милорд — каза Маркъс. — Защото ако погледнете по-внимателно кервана, ще видите, че нямаме много. Освен ако негово благородие и любезните съратници на негово благородие не са склонни да приемат таксата си във вид на желязна руда, боя се, че почти нямаме какво друго да предложим.
— Не говори от мое име — изсъска тимзинът.
— А ти не ни слагай главата в торбата — отвърна Маркъс със същия тон.
— Ти кой си, първокръвни? — попита ясуруто.
— Маркъс Уестер. Командвам охраната на този керван.
Този път смехът не беше толкова изкуствен и се сдоби с компания в лицето на другите конници. Главатарят на бандитите поклати широката си глава и се ухили. Езикът му беше черен, зъбите — остри като игли.
— Ти си Маркъс Уестер?
— Същият.