— Значи онова, което направи… — каза Маркъс. — Когато обезвери с думи онова копеле? Значи не е било магия?
— Според мен да убедиш с думи един човек в собствения му провал си е почти магия. Не мислиш ли?
— Ами, май не.
— Е, значи сме на различно мнение по този въпрос. Още вино?
Маркъс взе предложения му мях, надигна го и изля струйка стипчиво вино в устата си. В светлината на двата огъня — малкия до тях и големия на петнайсетина метра встрани — по страните на майстор Кит и около хлътналите му очи лепнеха сенки.
— Капитане. Ако това ще те успокои, нека ти се закълна в едно. Аз мога да съм много убедителен, усещам и когато някой се опитва да бъде убедителен. И това е единствената ми магия.
— Кръвна клетва? — предложи Маркъс и майстор Кит се засмя.
— Не, не. Ще вземе да капне кръв по костюма, а тя трудно излиза и остават петна. Ами ти? Какъв беше твоят план да ни измъкнеш от затруднението?
Маркъс сви рамене.
— Нямах план. Нищо конкретно. Просто реших, че водачът на кервана подхожда зле към ситуацията.
— Щеше ли да се биеш? — попита майстор Кит. — Ако се беше стигнало до мечове и стрели?
— Разбира се — отвърна Маркъс. — Сигурно не задълго, предвид съотношението на силите, но въпреки това щях да се бия. Ярдем също, а надявам се, че и твоите хора щяха да ни дадат едно рамо. Нали за това ни се плаща.
— Макар да знаеше, че не можем да победим?
— Да.
Майстор Кит кимна. Нещо като усмивка дебнеше сякаш в ъгълчетата на устата му, но на треперливата светлина беше трудно да се каже. Може да беше усмивка, може да беше и друго.
— Ако нямаш нищо против, ще започна да тренирам хората ти — каза Маркъс. — По един час преди тръгване сутрин и по един час след като спрем за нощувка. Едва ли ще постигнем много, но е добре да знаят нещо повече за меча, а не само от кой край се държи.
— Би било разумно, да — каза майстор Кит.
Маркъс вдигна очи към небето. Звездите грееха като едри снежинки, а младата луна пращаше дълги бледи сенки по черната земя. Гората беше останала зад тях, но въздухът още миришеше на лошо време. На дъжд, реши Маркъс. Най-вероятно щеше да завали дъжд. Майстор Кит дъвчеше агнешко, втренчил невиждащ поглед в малкия огън.
— Не си го слагай на сърце. Най-лошото отмина — каза Маркъс. — Повече вълнения от този род няма да ни споходят.
Майстор Кит не погледна към него. Вместо това се усмихна любезно на пламъците. На Маркъс му се стори, че старецът се кани да каже нещо. Майстор Кит мълча дълго, а когато най-после проговори, гласът му беше тих и разсеян:
— Може би.
Гедер
Гедер си беше представял Ванаи като подобие на Камнипол или Естинпорт — голям град от камък и нефрит. Скупчените дървени сгради и широките канали му изглеждаха едновременно по-малки и по-големи от очакваното. Дори Големият площад на завладяния Ванаи беше малък в сравнение с просторния център на Камнипол, а най-богатите му квартали бяха толкова пренаселени, колкото бедняшките коптори у дома. Камнипол беше град. Ванаи беше дървена къщичка за кукли, която си е отгледала разклонения. Беше красив по свой си начин, беше чудат, чуждоземски и невероятен. Гедер още не беше решил дали му харесва.
Куцукаше по смрачените от дъжда улици на окупирания град и се опираше при всяка крачка на бастуна си от черно дърво със сребърни инкрустации. Речта на лорд Терниган щеше да започне всеки момент и макар раната на Гедер да беше добро извинение за отсъствието му, той чувстваше, че вече е пропуснал твърде много. Перспективата да се прибере у дома и да забавлява баща си с истории как е припаднал по време на битката и два дни е прекарал на легло под грижите на хитрец заради крака си беше достатъчно неприятна.
Каналът по източната граница на скромния Голям площад беше задръстен от опадали листа, които преобразяваха повърхността на тъмните му води с мешавица от златни, червени и жълти краски. Гедер видя как от дълбините се надига костенурка и подава черната си глава над водата. Яркочервено листо се лепна за корубата й. Костенурката се плъзна тържествено покрай повален дънер, който при втори поглед се оказа труп с подгизналата униформа на бившия принц — ванайски войник, докаран с каруца от бойното поле и изхвърлен в канала като послание към местните. Други трупове висяха на дървета в парка и покрай колонадите. Трети лежаха на стъпалата пред двореца, по пазарищата и на малкия площад със затвора-менажерия, където бившият принц понастоящем ядеше, сереше и зъзнеше от студ пред погледите на своите поданици. Ако не беше толкова студено, вонята на разложение щеше да е непоносима.