— Може — каза мъжки глас.
Хитрецът, майстор Кит, стоеше на вратата на обора. Жената Опал стоеше до него. Ситрин направи още половин крачка към мулето и преметна ръка през увисналия му врат, сякаш да го защити. Или да потърси защита. Тревога учести дишането й.
— Значи това е болникът? — каза Опал и мина покрай хитреца. — Изглежда уморено милото, нали?
Ситрин кимна, свела поглед, за да не срещне нейния. Опал влезе в отделението, обиколи болното муле, после спря и притисна ухо към гърдите му. Сетне подхвана тиха песен на език, който Ситрин не знаеше, хвана главата на животното и отвори нежно устата му.
— Опал се грижи за нашия впряг, когато имаме впряг — каза майстор Кит. — От опит знам, че може да й се има доверие, опре ли до неща с копита.
Ситрин кимна, разкъсвана между горещ прилив на благодарност и тревога, задето е толкова близо до войниците от охраната. Опал стана и подуши съсредоточено ушите на мулето.
— Таг, нали така ти беше името? — попита тя и Ситрин кимна. — Е, Таг, забелязал ли си горкичкото да залита все на една страна? Налагаше ли се да дърпаш юздата, за да го връщаш в правилния път?
Ситрин се замисли, после поклати отрицателно глава.
— Е, и това е нещо — каза Опал, после каза през рамо на майстор Кит. — Едва ли е в ушите му, и толкова по-добре. Хрипти, но няма вода в дробовете. Ако го държим на топло два дни, ще се оправи. Но ще му трябват повечко одеяла.
— Два дни — каза майстор Кит. — На капитан Уестер това няма да му хареса.
Тежкото дишане на мулето и шепотът на утринния вятър в клоните разваляха тишината. Ситрин усети как възелът в стомаха й се затяга. Догади й се.
— Охраната ще мине и с един човек по-малко — заяви Опал. — Аз ще остана с Таг, а когато мулето се оправи, ще ви настигнем. Няма да отнеме повече от ден-два, а сама каруца с добър впряг се движи по-бързо от керван.
Хитрецът скръсти ръце и се замисли. Ситрин се изпълни с надежда.
— Съгласен ли си? — попита я майстор Кит. Очите му бяха нежни, гласът му — топъл като стара фланела.
— Да, сър — каза Ситрин с нисък, момчешки глас.
— Е, няма лошо да го предложа — каза той. — Но май ще е по-добре аз да говоря с тях вместо теб, Таг. Нали?
Тя кимна, а старецът се усмихна. Обърна се и излезе, като остави Ситрин с Опал и животните.
Облекчението понамали страха й. А и посвоему забавянето имаше своите добри страни. Двете — Опал с кожените си доспехи и Ситрин, преоблечена като момче — едва ли щяха да изглеждат подозрително. А и докато са далеч от кервана, трябваше да се крие само от Опал, което едва ли щеше да е трудно, защото предполагаемо различният им пол беше чудесен претекст за известно уединение.
Ала страхът й не изчезна напълно. И не би могъл, каза си Ситрин, защото тя знаеше неща, които другите членове на кервана не знаеха. Ясно помнеше импровизираните уроци на магистър Иманиел по време на вечеря — седят на масата с Кам и Безел, а той прави анализ на необичайното поведение на този или онзи търговец и какво означава това. Ситрин знаеше, че каруцарчето Таг кара в каруцата си достатъчно злато, за да купи цяла армия, но никой друг не го знаеше. Рискът да изостане от кервана не беше по-голям, отколкото би бил, ако караше топове небагрена вълна. Шансовете й се струваха по-лоши само защото знаеше, че залогът е неизмеримо по-висок. Не я бяха разкрили. Никой не я търсеше, нито нея, нито товара й, мулето щеше да оздравее и тя щеше да стигне до Карс под защитата на кервана. Всичко щеше да се нареди.
— За пръв път ли ти е? — попита Опал.
Ситрин я стрелна с поглед и кимна.
— Е, не си го слагай на сърцето, миличък — каза жената от охраната. — Ние се грижим за хората си.
Минаха часове преди Ситрин да се запита защо му е на един наемнически охранителен отряд да включва в „хората си“ каруцарче като нея, но по това време планът вече беше задвижен и керванът с все капитан Уестер и майстор Кит беше продължил по пътя към планинския проход и Карс.
Денят мина в грижи за болното добиче — затоплиха обора, обтриха енергично мулето, наляха в гърлото му някаква странна отвара, която миришеше на катран и женско биле. На здрачаване мулето вече държеше главата си по-високо и кашлицата му беше понамаляла. През нощта Ситрин и Опал спаха в обора, увити с тънки одеяла. Стар железен мангал гореше между тях, колкото помещението да не замръзне съвсем. В тъмнината навън нещо изпищя, но повече не се обади. Ситрин затвори очи, положила глава на ръката си, и призова съня. Завиждаше на Опал за лекото й равномерно дишане. Собственото й тяло беше напрегнато, трепереше от студ, а умът й скачаше от една тревога на друга и рисуваше всякакви вероятни и невероятни нещастия. Разбойниците, които бяха нападнали кервана, можеше да се върнат, да ги изнасилят и убият и да избягат с парите на банката. Опал можеше да разкрие тайната й и, озверяла от алчност, да й пререже гърлото. Мулето можеше да се влоши, да умре и да я остави в безизходица в есенния студ.