Посрещна сивкавата зора, без да е мигнала и за минута. Главата я болеше, гърбът й се беше схванал, все едно са я налагали с кривак. Опал, бодра и в добро настроение, разпали огъня, кипна някакви билки в една тенджера, после провери как е пациентът им. Ситрин отиде при нея. Мулето беше по-хладно на допир, очите му гледаха по-ясно, главата му се беше изправила близо до обичайния си ъгъл. В съседното отделение другото муле от впряга й, женското, изпръхтя сърдито.
— И тя ли се разболява? — попита Ситрин. Само от мисълта за това й се доплака.
— Възможно е да се разболее, но засега е здрава — отвърна Опал. — Сигурно просто ревнува, че колегата й получава цялото внимание.
— Ще тръгваме ли тогава? Тоест, можем ли вече да последваме кервана?
— Следобед може би — каза Опал. — Нека изчакаме да се възстанови напълно. Първия ден ще работи само на половин смяна.
— Но…
— И преди сме минавали оттук. Ще ги настигнем, преди да са навлезли в прохода. Първо ще спрат в Белин и ще изпратят съгледвачи напред.
Ситрин беше чувала името, но не знаеше какво обозначава, нито къде се намира. Опал й хвърли поглед през рамо.
— Белин е търговско градче точно преди прохода. Ти май наистина не знаеш много за керванджийския занаят, а?
— Да — каза Ситрин, навъсено и едновременно с това смутена, че е отговорила навъсено.
— Белин е по-скоро селце, нищо и никакво тържище, но хората там са гостоприемни към пътниците. Веднъж майстор Кит ни отведе там за цял месец. По пътя през ден-два идват нови хора и никой не се задържа дълго. Все едно си в пътуваща трупа, но без пътуването.
Полъх на студен вятър раздвижи сламата. Жарта в мангала засвятка и тънко пламъче затанцува отгоре й. Ситрин чувстваше мозъка си затъпял и бавен от умора и недоспиване. Каква работа е имал един охранителен отряд да стои цял месец в крайпътно тържище, спирка за търговци и мисионери? Защитавали са ги зад градските стени, където най-малко са имали нужда от услугите им?
— Трябва да изляза — каза Ситрин. — Да проверя… да проверя каруцата.
— Да, провери дали не е отишла някъде — каза Опал. Не изглеждаше да й се подиграва.
Наистина се оказа, че да е само с Опал е по-добре, отколкото да е с цял керван. Понеже трябваше да се съобразява само с един човек, Ситрин си открадваше по някой миг, колкото да свали гарда и поне за кратко да бъде себе си, а не Таг. Когато стана време да впрегнат мулетата и да потеглят отново, установи, че да пътува с Опал е почти същото като да пътува сама на капрата. Опал говореше много, най-вече за това какви грижи изисквал един впряг. Ситрин знаеше, че Таг би трябвало да се отегчи от лекцията, но самата тя я слушаше с внимание и попиваше всичко. Само за половин ден установи, че има десетки неща, които е правила погрешно. Когато вечерта спряха на една широка поляна край пътя, чувстваше, че е научила за коларството повече, отколкото за всичките седмици път от Ванаи дотук.
Искаше й се да благодари на Опал за помощта, но се боеше, че започне ли, няма да може да спре. Благодарността щеше да прерасне в приятелство, приятелството водеше до споделяне — и скоро току-виж издала всичките си тайни. Затова, вместо да се разприказва, тя просто даде на Опал най-хубавата храна и й отстъпи по-мекото местенце за спане.
Лежаха на меката вълна в мрака. Луната и звездите се криеха зад юрган от облаци, тъмнината беше непрогледна. Мислите на Ситрин се лутаха неспокойно, отслабнали от изтощение. Въпреки това сънят не идваше. Посред нощ усети как Опал се притиска към нея. Отърси се от унеса си, паникьосана, че жената я напада, или се опитва да я прелъсти, или и двете, но бързо осъзна, че самата тя се е търкулнала към нея, привлечена от топлината й. Часовете до сутринта прекара в терзания — копнееше да се сгуши до топлото тяло в съседство и едновременно с това се страхуваше, че заспи ли, ще направи именно това и така ще съсипе дегизировката си.
Лежеше в мрака, а седмиците, които я деляха от Карс, изглеждаха безкрайни. Представяше си, че чувства острите ръбове на сандъчетата и кутиите, скрити под топовете вълна. Книгите и счетоводните тефтери, сандъците с коприна, тютюневи листа и подправки. Скъпоценни камъни и бижута. Отговорността и страхът я смазваха под тежестта си. Когато призори най-после заспа дълбоко и засънува, сънят я отведе на ръба на пропаст в компанията на стотина прохождащи бебета, които трябваше да уварди, преди да са паднали в бездната.