Събуди се с вик и видя, че вали сняг.
Големи снежинки се сипеха сивкави на фона на белите облаци. Дърветата ги улавяха и кората им изглеждаше черна в сравнение с тях. Драконовият нефрит беше изчезнал под снежната покривка, единствено просеката между дърветата бележеше местоположението на пътя. Хоризонтът буквално се беше стопил. Опал вече слагаше оглавниците на мулетата.
— Ще можем ли да пътуваме в този сняг? — попита Ситрин, съвсем забравила, че трябва да преправя гласа си.
— Добре ще е да опитаме. Освен ако не предпочиташ да се заселим тук.
— Но е безопасно, нали?
— По-безопасно е в сравнение с другите възможности — отвърна Опал. — Ела ми помогни с тези каишки. Ръцете ми са премръзнали.
Ситрин се смъкна от каруцата, помогна на Опал и скоро потеглиха. Широките обковани с желязо колелета на каруцата бързо се покриха с дебели снежни налепи, а от телата на мулетата започна да се вдига пара. Без да срещне отпор, Опал бе взела юздите и камшика в свои ръце. Ситрин се гушеше унило до нея. Опал примижа срещу снега и поклати глава.
— Добрата новина е, че в това време няма да срещнем бандити.
— Сериозно? А лошата каква е? — попита горчиво Ситрин.
Опал се обърна да я погледне, очите й бяха разширени от изненада и смях. Ситрин си даде сметка, че откакто керванът бе напуснал Ванаи, това е първият й опит да се пошегува. Изчерви се, а жената до нея се разсмя.
В Белин имаше само пет-шест сгради. Останалата част от градчето се беше окопала в скалната стена, прозорците и вратите бяха издълбани в сивия камък преди хиляди години от нечовешки ръце. Сажди петносваха скалите там, където вътрешни комини извеждаха дима от огнищата. Снегът беше полепнал по гигантски руни, врязани в планинския склон, символи, каквито Ситрин не беше виждала никога. Самите върхове не се виждаха, но се усещаха като надвиснал мрак в хаоса на бурята. Познатите каруци и фургони на кервана бяха като черни точки на белия фон, животните и коларите се бяха прибрали на сухо в скалните убежища. Ситрин помогна на Опал да разпрегне каруцата и да отведе мулетата при другите добичета.
Другите охранители също бяха там, насядали около ковашка пещ — Микел и Хорнет, майстор Кит и Смит. Сандр ги посрещна с широка усмивка, а тралгунът — заместникът на капитана — вдигна широката си длан за поздрав, без да прекъсва разговора си с дългокосата Кари. Радостта на Опал да ги види отново беше толкова заразителна, че Ситрин се почувства почти щастлива.
— Все трябва да има нещо — каза Кари и от тона й Ситрин се досети, че не го казва за пръв път.
— Няма — избумтя Ярдем. — Жените са по-дребни и по-слаби. Няма оръжие, което да превърне този недостатък в преимущество.
— За какво говорите? — попита Опал и се настани край напалената пещ. Ситрин седна на пейката до нея и чак след това осъзна, че неволно е повторила подредбата им от капрата на каруцата. Майстор Кит се засмя, поклати глава и каза:
— Мисля, че Кари би предпочела да тренира с оръжия, които биха били в по-голяма хармония с естествените й заложби.
— Тоест с това, че е дребна и слабосилна — уточни Сандр. Без да поглежда към него, Кари го замери с бучка пръст и го уцели право в главата.
— Къс лък — каза тя.
— За да изпънеш тетивата на лък, се изисква сила — каза Ярдем. Каза го почти извинително, сякаш не иска да я засегне. — С прашка и камък силата не е чак толкова важна, но пак е важна. Копието има по-голям обхват, но иска повече мускули. Мечът не изисква толкова сила, но за него трябва да са ти по-дълги ръцете. Една силна едра жена е по-добър боец от един нисък и гърчав мъж, но такова нещо като женско оръжие не съществува — каза в заключение и сви исполинските си рамене.
— Все трябва да има нещо — повтори Кари.
— Няма — повтори Ярдем.
— Секс — предложи ухилен Сандр. Кари го замери с още една бучка пръст.
— Как са мулетата ти, Таг? — попита майстор Кит.
— По-добре — отвърна Ситрин. — Много по-добре. Благодарение на Опал.
— Радвам се — каза майстор Кит. — Вече започвах да се притеснявам дали ще ни настигнете.