— Нямаше да ги оставим сами дори да се забавеха — каза някой зад тях.
Ситрин се завъртя и стомахът й се сви на топка от притеснение. Капитан Уестер тъкмо влизаше в помещението. Косата му и широкополият кожен плащ бяха целите в сняг. Лицето му се беше зачервило, все едно студът го е шамаросвал на воля. Приближи се към топлината на пещта и свъси вежди.
— Добре дошъл, сър — каза тралгунът.
Капитанът кимна мълчаливо.
— Разузнаването е минало зле? — предположи майстор Кит.
— Не по-зле от очакваното — отвърна Маркъс Уестер. — Водачът на кервана отиде да съобщи новината на другите. Няма начин да минем през прохода. Нито сега, нито през идните месеци.
— Какво?! — възкликна Ситрин, съвсем забравила да преправи гласа си. Затръшна уста веднага щом думата изскочи, но беше късно. Макар че капитанът, слава богу, май не й обърна внимание.
— Снегът подрани, ние се забавихме и изобщо извадихме лош късмет — каза той. — Ще наемем складово пространство за стоката и някакви квартири за хората. Градчето не е голямо, така че ще ни е бая тесничко. Ще продължим за Карс през пролетта.
Пролетта. Думата удари Ситрин право в корема. Тя впери поглед в игривите пламъци, усети струйка разтопен сняг да се стича бавно по гръбнака й. Отчаян смях забълбука в гърлото й. Отпуснеше ли го, щеше да я избие на сълзи, разплачеше ли се, щеше да реве до пролетта. Цяла зима с чужда самоличност. Стоката — от каруцата до склада и обратно, без никой да разкрие истината за естеството й. Не седмици до Карс, а месеци.
„Абсурд“ — помисли си тя.
Маркъс
Нощта се спусна рано. Само половината каруци бяха опразнени и водачът на кервана вече си гризеше ноктите от яд. Не смяташе, че проблемът е чак толкова голям. Бурята беше дошла от запад и планините щяха да ги предпазят донякъде от снежните виелици. Биранкор можеше да затъне в сняг до комините, но Белин беше на завет. Всичко щеше да е наред. Поне що се отнася до снега.
Ярдем беше уредил отделна квартира за така наречената охрана. Две малки стаи с общо огнище, не в някоя от външните постройки, а в истинския град, издълбан уютно в скалата. Неравностите по камъка улавяха светлината от огъня и стените сякаш дишаха и танцуваха в свой собствен ритъм. Маркъс изу подгизналите си ботуши, облегна се и изпъшка. Другите седяха наоколо и спореха кой къде ще спи. Актьорите приемаха пренаселената теснотия на квартирата си не по-зле от истински войници, а освен това умееха да се шегуват. Дори Ярдем изглеждаше приблизително спокоен, а това не беше типично за него.
Въпреки това Маркъс имаше още неща за вършене.
— Съвещание — каза той. — Промяната в ситуацията променя и нашата задача. По-добре да обсъдим нещата сега, за да не се изненадаме по-късно.
Приказките утихнаха. Майстор Кит се настани до огъня, жилавата му сива коса стърчеше като окаменял пушек.
— Не виждам как керванът ще си позволи този престой — каза актьорът. — И при най-строги икономии квартирите и изхранването на толкова хора за цяла зима ще струват майка си и баща си.
— Така е — каза Маркъс. — Но това е проблем на водача, не наш. Нашата задача не е да се грижим за печалбата на кервана. А за безопасността му. Когато сме на път, това означава да пазим хората от разбойници. Принудителният престой за цяла зима променя естеството на работата ни, променя и проблемите, които могат да възникнат — трябва да държим под око хората, защото някои пощуряват от бездействието, други ги избива на похот, трети полудяват от ревност, четвърти ще се опитат да мамят на карти.
Смит, актьорът с епизодичните роли, направи физиономия и попита:
— И сега на какви ще се правим — на охрана или на бавачки?
— Ще правим онова, което е необходимо, та каруците да стигнат в Карс цели-целенички — отвърна Маркъс. — Ако трябва, ще ги вардим и от самите себе си.
— Хм. Добра реплика — каза Кари. — „Ако трябва, ще ги вардим и от самите себе си.“
Маркъс присви очи и се намръщи.
— Пишат нова пиеса — обясни майстор Кит. — Комедия, в която се разказва как театрална трупа е наета да се прави на керванджийска охрана.
Ярдем изсумтя и помръдна ухо. Може да беше от раздразнение, може да беше и от напушил го смях. Или и двете едновременно. Маркъс реши да не гадае.
— Имаме двайсетина колари — каза той. — Включително водачът на кервана и жена му. Вече седмици пътувате с тези хора. Наблюдавали сте ги. Познавате ги. Какви проблеми може да възникнат?