— Но не го спомена.
— Не сметнах, че е важно. В моя живот хората редовно влизат в чужда кожа. Самият аз от няколко седмици го раздавам хитрец.
Маркъс си пое дъх бавно и дълбоко и каза:
— Добре. Ще трябва да уведомя водача на кервана. Не можем да останем тук.
— Не се обиждай, капитане, но защо да не можем? Какво толкова се е променило? По отношение на кервана тоест. Сега, когато знаем истината, дори бихме могли да помогнем на момичето. Ще скрием самоличността и товара му до пролетта, после ще си продължим по план.
— Не става така.
— Кое не става така, капитане? — попита майстор Кит.
Маркъс спря при един остър завой. Самотната свещ вдъхваше треперлив живот на неравната скала. Сенките разсичаха лицето на актьора в златисти и черни равнини.
— В света не става така — обясни той. — Толкова много пари винаги водят до кръвопролитие. Рано или късно някой от нас ще ги пожелае за себе си. А дори да не стане така, със сигурност има други, които търсят каруцата.
— И как ще я намерят? Откъде могат да знаят, че е при нас? — попита майстор Кит. Маркъс забеляза, че старецът не възрази срещу опасенията му от алчност и предателство.
— Нека отгатна. Ще чуят да се говори за керван, чиято охрана е била поета от героя на Градис и Уодфорт. И от хитрец, който може да отблъсква стрели и да командва дърветата.
Менящите се сенки върху лицето на актьора му подсказаха, че аргументът му е приет.
— Не за това ви наех — продължи Маркъс, — но имам нужда да останете с мен.
Майстор Кит сви устни, колеба се дълго, после се обърна и тръгна към по-дълбокия мрак между свещите, право към квартирата на водача. Маркъс го последва. Почти минута стъпките им бяха единственият звук в коридора.
— Какво смяташ да правиш? — попита предпазливо майстор Кит. Маркъс кимна мислено. Актьорът поне не го беше отрязал категорично.
— Да тръгнем на юг — каза той. — На запад е снегът, на изток са онези, които ни преследват. На север е Сухата пуст, при това в зимни условия. Ще пуснем слух, че тръгваме за Макиа или Жилеа и че ще се опитаме да продадем стоката си там, вместо да чакаме до пролетта, за да продължим към Карс. Ще тръгнем на изток, после ще свърнем на юг.
— Не знам за пътища на юг чак до…
— Няма да се движим по пътища. Ще трябва да зарежем драконовите пътища и да тръгнем напряко по селски коловози и пътеки и така до Вътрешното море. Близо до крайбрежието има проход, който никога не замръзва. Ако се задържи студено, за четири седмици ще стигнем в Биранкор. Пет, ако се затопли и земята се разкаля. В Биранкор не гледат с добро око на въоръжени групи, които пресичат границата, така че с малко късмет преследвачите ни може да ударят на камък. Още една седмица и ще се озовем в Порте Олива. Градът е достатъчно голям, за да изкараме там зимата, без да привлечем излишно внимание. А ако пътищата са проходими, може да продължим към Северобреж и Карс, без да чакаме пролетта.
— Доста заобиколно ми се види — каза майстор Кит. Коридорът свърши при широка пресечка, където се събираха няколко прохода. На желязна скоба в стената висеше маслена лампа. Майстор Кит спря под светлината й и се обърна към Маркъс. Лицето му беше спокойно и трезво. — Питам се дали си обмислил и другата възможност?
— Не виждам такава.
— Можем всички да се отбием при каруцата, да си напълним джобовете и кесиите и да изчезнем ни лук яли, ни лук мирисали. А каквото остане, ще го приберем в някой от тукашните складове друг да му бере кахъра.
— Това може и да е разумно — каза Маркъс. — Но не отговаря на задачата ни. Задачата ни е да осигурим безопасността на кервана от началото до края на маршрута му.
По дългото лице на актьора се четеше скептицизъм, както и още нещо, което подсказваше, че майстор Кит незнайно защо намира ситуацията за забавна. Маркъс си даде сметка, че това е моментът, който ще реши всичко останало. Ако актьорът откажеше, неговите възможности за избор щяха да намалеят драматично.
Майстор Кит сви рамене.
— Май ще трябва да уведомим водача на кервана, че плановете му са се променили.
Керванът потегли току преди обяд под надвиснало сиво небе. Маркъс зае мястото си в челото на колоната. Главата още го болеше от сблъсъка със сънища, които му бяха колкото познати, толкова и болезнени. Кръв и огън. Предсмъртните писъци на една жена и едно дете, загинали преди дванайсет години. Миризмата на горяща коса. Отдавна не се беше будил в ужас, с имената на жена си и щерка си на уста. На Алис и Мериам. Надявал се бе, че кошмарите са си отишли завинаги, но ето че се бяха върнали.