Ако еленът беше пробягал още хиляда метра, Досън сигурно щеше да си възвърне първото място, но обреченото животно бе спряло на малка полянка недалеч от тях. Две кучета лежаха мъртви в краката му. Ловджиите се развикаха на другите хрътки, крещяха им да се връщат и плющяха във въздуха с късите си камшици. Едно връхче се беше отчупило от гигантските рога на елена, по хълбока му се стичаше кръв — някоя обезумяла от превъзбуда хрътка го беше захапала дълбоко от лявата страна. Петнистата зимна козина на елена беше като мърлявия кожух на пътник, който се прибира у дома след дълго пътуване. Животното се обърна към тях, дишаше тежко, дъхът му се кълбеше бял във въздуха. Къртин Исандриан спря коня си на метри от него, Досън и Фелдин Маас го последваха след броени секунди.
— Добре го изигра, Исандриан — каза горчиво Досън.
— Прекрасно животно, нали? — каза победителят, без да обръща внимание на думите му. Досън трябваше да признае, че от елена се излъчва истинско благородство. Изтощен, победен, обречен, но и горд, без сянка на страх в очите. Е, може би имаше известно примирение в погледа му. И омраза, със сигурност. Исандриан изтегли меча си и го вдигна за поздрав към животното, а то сведе глава, сякаш да приеме този знак на уважение. Втората група ездачи се появи в галоп на полянката — шестима, всеки с герба на своя дом. Хрътките скачаха и лаеха, ловджиите крещяха и псуваха.
А после се появи кралят. Крал Симеон се появи на полянката, яхнал гигантски черен кон, с алено и златно, вплетено в черните кожени юзди. Принц Астер яздеше пони до баща си, изправил гордо детското си гръбче в черупката на броня, която все още бе възголяма за крехката му снага. Личният главен ловджия на краля яздеше зад тях, следван на свой ред от ясуру с исполински ръст и зелено-златна броня в цвета на люспите му. Колкото до крал Симеон, той беше с кожени доспехи със сребърни капси и с черен шлем, който скриваше кривия му нос и наченките на двойна брадичка.
Досън ходеше на лов със Симеон, откакто и двамата бяха много по-млади от Маас и Исандриан, още момчета, и навярно единствен той сред присъстващите долавяше умората в стойката на краля. Останалата част на ловната дружинка яздеше след него и очевидно членовете й се интересуваха повече от клюките и освежаващата езда, отколкото от самия лов. Налице бяха знамената на всички големи домове, целият кралски двор на Камнипол се беше събрал на малката полянка в землището на Остерлингов хребет.
Професионалният ловджия ясуру измъкна едно копие от колчана на гърба си и го подаде на крал Симеон. В ръцете на краля копието изглеждаше по-дълго. Ясуруто извика, кучетата хукнаха напред и нападнаха вкупом елена, за да отвлекат вниманието му. Крал Симеон хвана удобно копието, пришпори коня си и нападна на свой ред. Еленът залитна под натиска на копието, забило се дълбоко в светлата му шия. Животното се строполи, а Досън незнайно защо си помисли, че изненадата трябва да е била по-силна от болката. Смъртта, дори когато е предизвестена, винаги връхлита изненадващо. Ръката на крал Симеон беше непогрешима както винаги, очите му — остри. Еленът умря бързо, не се наложи да съкращават мъките му със стрела в сърцето. Когато ловджиите повикаха кучетата и потвърдиха с вдигнат юмрук, че еленът е мъртъв, откъм благородниците се надигнаха ликуващи викове, сред тях и гласът на Досън.
— Е, кой спечели надпреварата? — попита крал Симеон, когато ловджиите почнаха да дерат плячката. — Исандриан? Или беше ти, Калиам?
— И аз не разбрах — каза Исандриан. — Сякаш с барона пристигнахме едновременно.
Фелдин Маас се смъкна от коня си със самодоволна усмивка и отиде да огледа убитите кучета.
— Не е вярно — възрази Досън. — Исандриан пристигна с цяла конска дължина преди мен. Победата е негова.
„Не желая да ти бъда задължен дори с нещо толкова дребно.“ — помисли си, без да го изрича на глас.
— В такъв случай победата е за Исандриан — каза крал Симеон, после извиси глас във вик: — Исандриан!
Другите вдигнаха юмруци и мечове, ухилиха се под падащия сняг и изреваха името на победителя. Банкетът щеше да се проведе на следващия ден, дивеча щяха да приготвят в огнището на Досън, а Исандриан щеше да седне на почетното място. Мисълта заседна като кост в гърлото му.