— Добре ли си? — каза кралят, достатъчно тихо, за да не го чуят другите.
— Добре съм, ваше величество — каза Досън. — Съвсем добре.
Час по-късно, по обратния път към къщата, Фелдин Маас изравни коня си с неговия. След падането на Ванаи и поражението на макианските подкрепления Досън се преструваше, че новините от Свободните градове не представляват интерес за него, но вътрешно не можеше да си намери място от яд.
— Лорд Калиам — каза Маас. — Имам нещо за теб.
И му подхвърли някакво клонче. Не, не беше клонче. Беше отчупено парче от рог, почервеняло от кучешка кръв.
— Малката почест е по-добре от нищо, а? — каза Маас с усмивка, после цъкна на коня си и препусна напред.
— Малка почест — повтори горчиво Досън, думите му тихи и бели като мъгла.
Докато яздеха към имението, снегът понамаля, ниските облаци изтъняха, накъсаха се и планините на изток се провидяха в пролуките. Миризма на дим се просмука във въздуха и спиралните кули на Остерлингов хребет се очертаха на юг. Каменният градеж — гранит и драконов нефрит — грееше на слънцето, а гирляндите от флагове около кулите създаваха впечатлението, че сградите са се накичили в чест на този рядък слънчев пробив.
Като домакин, Досън трябваше да надзирава приготвянето на дивеча. Не беше кой знае какво — просто трябваше да обикаля половин час кухните с радостна физиономия, но дори това му тежеше и бунтуваше душата му. Не намираше сили в себе си да се гмурне в организирания хаос от слуги и кучета. Стигна до широкото каменно стълбище, спускащо се към помещението с пещите, и остана там, свел поглед към дългите кухненски маси. На плотове покрай стената изстиваха пайове и самуни хляб, а една старица забождаше пера от фазан в печено свинско, оформено по подобие на птицата и глазирано до блясък. Горещият въздух ухаеше на печени стафиди и пилешко. Ловджиите донесоха трупа на елена и четирима млади мъже се заеха да го разфасоват, да втрият в месото сол, ментови листа и масло, да изрежат жилите и жлезите, които бяха останали след обработката. Досън гледаше всичко това, свъсил чело. Еленът бе така красив и благороден приживе, а сега…
— Съпруже?
От Клара се излъчваше онази особена любезност, която се появяваше на лицето й в ранните стадии на умората. Очите й грееха, а бръчиците около устата й се бяха врязали малко по-дълбоко от обичайното. Само човек, живял години с нея, би забелязал разликата. Досън намрази още повече дворяните, задето са предизвикали този поглед в очите й.
— Съпруго — каза той.
— Би ли… — каза тя и пристъпи към задния коридор. Раздразнение сви устните на Досън. Яд го беше не на Клара, разбира се, а на каквато там домашна катастрофа изискваше вниманието му. Кимна отсечено и я последва към сумрака и относителното усамотение на помещенията в задната част на къщата. Ала не беше направил и две крачки, когато го спря нов глас.
— Сър! Изпуснахте това, милорд.
Един от ловджиите стоеше на стълбището. Млад мъж с квадратна брадичка и открито лице, облечен с ливреята на дома Калиам. Държеше парчето отчупен покрит с потъмняла кръв рог. Слуга, позволил си да викне след барон Калиам, както се вика след дете, зарязало играчките си неприбрани.
Досън усети как лицето му се сгорещява, а юмруците се свиват.
— Как ти е името? — попита той и при звука на гласа му ловджията пребледня.
— Винсен, сър. Винсен Коу.
— Вече не си от моите хора, Винсен Коу. Събирай си багажа и до мръкване да си напуснал къщата ми.
— М-милорд?
— И бой с камшик ли искаш да добавя, момче? — извика Досън. Кухнята долу изведнъж утихна, всички очи се обърнаха към тях, а после всички побързаха да си намерят работа.
— Не, милорд — каза ловджията.
Досън се обърна и закрачи към тъмата на коридора, следван от Клара. Тя не го смъмри за избухването. Когато стигнаха до сенките на стълбището, се наведе към него и прошепна почти в ухото му:
— Когато се върнахте, Симеон поиска топла баня и вместо да изритам всички други от сините стаи, накарах портиера да приготви къщата на Андр. Онази до източното крило, сещаш ли се? Там е по-уютно, а и има от онези хитроумни малки тръбички, които поддържат водата топла.
— Добре си направила — каза Досън.
— Наредих да не пускат там никого. Освен теб, разбира се. Знаех, че ще искаш да си поприказваш с него на спокойствие.
— Не мога да се натреса, докато кралят се къпе — каза Досън.