— Нали не казваш, че…
— Не, селски съвет няма да има. Но трябва да сключим мир. През лятото ще пратя Астер при Исандриан, като повереник.
От големите бронзови пръсти капеше гореща вода. Облак приглуши светлината отвън. Крал Симеон седеше кротко във ваната и сапунисваше ръцете си с безизразно лице, докато последиците от казаното се разгръщаха помежду им.
— Той ще стане регент — каза Досън с напрегнат, задавен глас. — Ако ти умреш, преди Астер да е навършил пълнолетие, Исандриан ще стане регент.
— Не е задължително, но Исандриан действително ще е в правото си да предяви претенции към поста.
— Той ще уреди смъртта ти. Това е държавна измяна.
— Това е политика — каза Симеон. — Надявах се Терниган да запази Ванаи за себе си, но дъртото копеле открай време прави каквото му скимне. Знае, че кликата на Исандриан е във възход. С назначаването на Клин за временен губернатор Терниган им направи услуга, без да преминава официално в техния лагер. Аз ще трябва да го ухажвам. Те ще трябва да го ухажват. А той ще си седи в Кавинпол и ще го целуват и по двете бузи.
— Къртин Исандриан ще те убие, Симеон.
Кралят се отпусна назад, вода потече по ръцете му и потъмни косата му. Сапунена пяна се носеше по повърхността.
— Няма. Докато синът ми е при него, ще може да ми дава тон за песен, без да се главоболи със задълженията на трона.
— Пречупи го тогава — каза Досън. — Аз ще ти помогна. Можем и ние да си направим клика. Има мъже, които не са забравили старите нрави. Които жадуват за тях. Можем да ги съберем под крилото си.
— Можем, да, но с каква цел?
— Симеон. Приятелю. Сега е моментът. Точно сега Антеа се нуждае от истински крал. Ти имаш всички необходими качества. Не пращай момчето си при Исандриан.
— Моментът е неподходящ. Исандриан е във възход и всяка съпротива само ще налее вода в мелницата му. Предпочитам да изчакам, докато сам се препъне. Най-важно от всичко е да не поема по драконовия път. Ако успея да предам кралството на Астер без гражданска война, значи ще съм успял.
— Дори ако това не е истинската Антеа? — каза Досън. Пулсиращо главоболие събираше сила зад очите му. — Каква чест има в едно кралство, което е изгубило наследството си и се е предало в ръцете на тези надути самовлюбени деца?
— Ако беше дошъл при мен преди Терниган да му поднесе Ванаи на тепсия, може би щях да се съглася с теб. Но каква чест има в това да водиш битка, която не можеш да спечелиш?
Досън сведе поглед към ръцете си. Годините бяха удебелили кокалчетата му, студът бе напукал кожата около тях. Уханието на сапун подразни носа му. Приятелят му от детинство, неговият крал и господар, въздъхна и изсумтя, накиснат във ваната като немощен старец. А някъде в Остерлингов хребет Къртин Исандриан и Фелдин Маас пиеха вино и вдигаха наздравици. Смееха се. Мускулите на лицето го заболяха и Досън се насили да отпусне челюсти.
„Каква чест има в това да водиш битка, която не можеш да спечелиш?“ Думите висяха във въздуха помежду им. Когато се почувства сигурен, че разочарованието няма да се просмуче в гласа му, Досън каза:
— А къде другаде да я търсим, милорд?
Ситрин
След като драконовите пътища останаха зад тях, светът се сведе до два елемента — сняг и кал. Каруцата под Ситрин залиташе през ями и коловози, мулетата пред нея напрягаха мускули и се хлъзгаха постоянно, колелетата скърцаха мъчително и хвърляха ветрила от рядка кал, размачкана от фургоните отпред. Ситрин седеше, стиснала юздите в измръзналите си до безчувственост ръце, дъхът й се кълбеше призрачно във въздуха. Ниските хълмове отстъпваха пред равнини, горите оредяваха и на тяхно място се ширеха покрити със сняг шипки и трънаци. През пролетта земята около Свободните градове беше зелена и жива, сега обаче изглеждаше пуста и безкрайна.
Подминаха поле с купи гниеща слама, тъжно свидетелство за трагедията на някой чифликчия. Лозов масив с десетки редове подпори, на които морно се облягаха почернели, мъртви на вид вдървенели лозички. От време на време в далечината пробягваше рогат елен в зимна окраска. Случваше се сърна да наближи кервана — истинско изкушение за каруцарите и охраната, които пускаха по някоя стрела с надеждата за прясно дивечово месо. Без успех, уви.
Ала най-вече беше студено. И щеше да става още по-студено, защото дните тепърва щяха да намаляват.