Водачът на кервана даде знак за нощувка при една изоставена воденица. Ситрин спря каруцата си край заледения вир, разпрегна окаляните си мулета и ги разтри до чисто, докато се хранеха. Слънцето висеше кървавочервено току над хоризонта. Опал намина да провери как се справя Ситрин с мулетата и изглежда остана доволна от видяното.
— Ще направим достоен колар от теб, мила.
Ситрин се усмихна и усети болка в спечените си от студа бузи.
— Колар може би — каза тя. — За достойнството не знам.
Опал вдигна вежди.
— Я по-весело. Утре може да настъпи краят на света, кой знае. Ще дойдеш ли да хапнем?
— Май не — каза Ситрин, навела се да огледа копитото на едното муле. Малката рана, която беше забелязала предния ден, още беше там, но поне не се беше влошила. — Не обичам да съм с тях.
— С тях?
— С другите. Мисля, че не ме харесват. Заради мен трябва да се влачат през снега и калта, вместо да мързелуват в Белин около огнището. А капитанът…
— Уестер? Да, той си пада малко мечок, нали? И аз още не съм му взела докрай мярката — каза Опал с глас сух, претеглящ, но и флиртаджийски някак. — Въпреки това, сигурна съм, че няма да те ухапе, освен ако не го помолиш.
— И така да е — каза Ситрин. — Предпочитам да остана при каруцата.
— Щом искаш. Ще ти донеса ядене.
— Благодаря ти — отвърна Ситрин, помисли и добави: — Опал?
— Да?
— Благодаря ти.
Жената от охраната се усмихна, прегъна коляно в насмешлив реверанс и тръгна обратно към мелницата. Ситрин се загледа след нея. Някой палеше огън в изоставената постройка и от каменния комин се издигаше тънка струйка пушек. Наоколо снегът грееше в златно, после в червено, а после изведнъж посивя. Ситрин наметна с одеяла двете мулета и си стъкна малък огън. Опал се върна с чиния зеленчукова яхния и царевични пеканки, после се отправи назад към гласовете и музиката. Ситрин понечи да я последва, но се отказа и седна отново край малкия огън.
Звездите изгряха. Заради снега светликът на непълната луна изглеждаше по-ярък от нормалното. Стана още по-студено и Ситрин се сгуши до огъня. Ала нищо не можеше да прогони мразовития въздух, който се вмъкваше под дрехите й, притискаше я с тежестта си. Ограничаваше я. По-късно, когато капитанът и тралгунският му помощник излезеха на разузнаване, а другите заспяха, тя щеше да се промъкне в мелницата и да си намери някое кьоше, където да се сгуши. На сутринта щеше да избяга по най-бързия начин от любопитните погледи на другите каруцари и да потърси утеха при своите мулета. Дните бяха кратки и водачът на кервана не позволяваше да се губи време в излишни приказки. Дългите тъмни студени часове между края на дневния преход и съня бяха най-омразни на Ситрин. И тя бягаше от тях, като се затваряше в себе си.
Обикновено започваше с песни наум или превърташе спомените си за пиеси и представления, които беше гледала заедно с другите от банката. Ала скоро мислите й неизменно се връщаха към магистър Иманиел и уроците му по време на вечеря. Разликата между подкуп и заем; парадоксът на взаимно неизгодния договор, когато и двете страни постъпват разумно, но стигат до решение, което е в ущърб на всяка от тях; предимствата на еднократния договор срещу предимствата на договор с опция за подновяване. Загадките на магистър Иманиел бяха игрите на нейното детство и сега Ситрин се връщаше към тях за утеха.
Улови се, че изчислява стойността на кервана като цяло, колко щяха да спечелят в Карс и с колко и в каква посока ще трябва да променят офертата си в Порте Олива, за да вържат баланса. Размишляваше за Белин и кои такси биха били по-изгодни за града — таксите за преминаване или таксите за престой, включително квартирните и храната. В кой момент би било все едно дали ще зарежат каруците, или ще продължат напред. Дали магистър Иманиел бе постъпил разумно, инвестирайки в пивоварна и застраховайки я срещу пожар. При липсата на истинска информация това беше просто игра, но пък тази игра Ситрин познаваше най-добре.
Банкирането, често казваше магистър Иманиел, не се върти около златото и среброто. Тайната е да знаеш нещо, което никой друг не знае, да знаеш на кого можеш да имаш доверие, и на кого — не, да се показваш един, а да бъдеш друг. Загадките, които Ситрин сама си поставяше сега, съживяваха в мислите й магистъра, Кам и Безел. Виждаше отново лицата им, чуваше смеха им, потапяше се в друго време и място. Време и място, които беше обичала. Или пък не чак дотам. Но със сигурност време, когато се бе чувствала на мястото си.