Ако се съдеше по изражението на хората му, не беше успял да заблуди никого.
Първият войник от охраната на кервана тръгна по пътя към тях. Беше жена и носеше в ръце десетина меча, както се носи наръч дърва. Остави ги на земята там, където беше наредил Гедер. После се приближи тънко момче — недорасляк, едва ли годен за военна служба, — и остави на купа два незапънати лъка и колчан със стрели. Нелепият парад продължи още известно време, без бързане, тъжната купчина оръжия и брони постепенно растеше. Накрая десетима охранители и хитрец с рошава коса излязоха на пътя без доспехи, отброиха десет стъпки от купчината и се подредиха зъзнещи на студа.
— Действайте — нареди Гедер.
Войниците тръгнаха напред с извадени мечове. Коларите стояха до колите си, някои се усмихваха, други се мръщеха, трети се оглеждаха смутено. Гедер поведе коня си в бавен кръг около малкия лагер. Звуците на претърсването сякаш го следваха — сърдити гласове, скърцане на дърво, дрънчене на метал. Гледаше как хората му вадят блокчета чугун от един фургон и ги хвърлят на земята. Един от войниците драсна с меч по чугуна, за да е сигурен, че отдолу не се крие злато, изръмжа разочаровано и продължи с претърсването.
Пладне наближи и превали. Надигна се студен вятър, подхвана снега и го завъртя около глезените им. Войниците бяха разтоварили всички каруци и фургони, огледали бяха конструкцията им и впрегатните животни. Ред беше на воденицата. Гедер се смъкна от коня си на брега на възголемия вир и плъзна поглед по празните каруци, замръзналите колари и безполезното слънце във воднистото небе. Един от коларите — болнаво на вид момиче със светла коса и кожа — клечеше край нахвърляните топове вълнен плат до каруцата си и се правеше, че не го вижда. Той обаче си даваше сметка какво вижда: дебел благородник, който ги тормози без причина. Прииска му се да иде при нея и да й обясни, че не е така. Че той не е такъв.
Вместо това й обърна гръб. Снежният прах навяваше по леда като вълни по вода. Гедер тръгна покрай брега в опит да се отърси от погледа на момичето. Някой идиот се беше пързалял с кънки — по леда имаше бели следи. Имали бяха късмет, че ледът не се е пропукал. Беше чел есе на тема колко време всяка от тринайсетте раси може да оцелее в ледена вода, преди да умре. Е, дванайсет всъщност. Удавените не бяха…
Спря още преди да осъзнае какво го е заковало на място. В края на езерото имаше дълга, не много дълбока снежна пряспа, вдадена в леда. Белите бразди от кънки изчезваха в нея, после се появяваха от другата й страна, сякаш кънкьорът е прелетял над пряспата. Или все едно пряспата не е била там, когато кънкьорът е минал оттам. Гедер се приближи. Снегът не изглеждаше нормално. Нямаше си заледена корица като другите преспи, а беше гладък като преметен с метла. Гедер вдигна поглед. Охранителите стояха на пътя от другата страна на кервана. Собствените му войници се тълпяха пред входа на воденицата. Той сведе отново поглед и бавно обиколи странната пряспа.
Дълбоки следи и драскулки бележеха ледената повърхност. На височината на глезена му нещо стърчеше, нещо черно и квадратно. Той клекна и разбута снега. Кутия, заровена до половината в прясно изрязания лед и покрита със сняг. И още кутии до нея, всичките с полепнала тънка ледена корица и грижливо скрити под фалшивата пряспа. Гедер вдигна поглед. Момичето при каруцата с вълна се беше изправило, гледаше го напрегнато какво прави. Гедер извади ножа си и откърти ключалката. Топази, янтари, изумруди и перли в златен и сребърен филигран, изящен като скреж по стъкло в мразовит ден. Той се дръпна назад, все едно скъпоценните камъни го бяха ухапали, а после, осъзнал какво виждат очите му, се изпълни с облекчение и доволство, слънце изгря в гърдите му, развърза възлите по изтерзаното му тяло и разтегли лицето му в широка усмивка.
Беше успял. Намерил беше липсващия керван и скритото съкровище на Ванаи. Дотук с Гедер Палиако, идиота, когото да похарчим с лека ръка. Дотук с извиненията какво обича да чете или защо шкембето му е голямо. О, да. Името му щеше да поеме назад към Камнипол и към крал Симеон на златна каляска и коне с рубини по юздите. Целият двор щеше да говори за него, най-висшите кръгове на кралството щяха да го хвалят, да го почитат и да вдигат наздравици в негова чест.