А сега, навярно за пръв път, Досън щеше да заеме полагащото му се място в своя любим град. Положил бе основите на едно дело, с което Камнипол да го запомни. Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет, който прочистил кралския двор и върнал Антеа в правия път. Калиам, който събрал около себе си поборниците на праведността. Който унищожил злокозниците на хаоса и промяната.
Безсмъртният град го изкушаваше да се опие от спомените си и от мечтите си за едно бъдеще, което ще се сгъва пред волята му — бъдеще, в което не той, а Къртин Исандриан и Фелдин Маас ще влачат крака през мръсния сняг по зимни дела — и Досън се отпусна. И да имаше някакви знаци, които да го предупредят за нападението, не ги забеляза.
Пътят зави. В триъгълната градинка, където две широки улици се сливаха в една, трима мъже с тъмни вълнени куртки и панталони бяха потънали в тих разговор. Дъхът им излизаше бял като пера, бял като небето. Досън тръгна право към тях. Очакваше, че ще направят път на един барон от двореца. Срещнаха го сурови погледи. Мъжете не помръднаха.
Раздразнение развали мечтанието му, а после Досън реши, че мъжете може би не са разпознали ранга и статута му. Най-близкият разтвори палтото си и извади нож с широко извито острие. Другите двама заходиха по фланговете. Досън се изсмя презрително, невярващо — и в същия миг онзи с ножа го нападна. Досън отскочи назад и посегна да извади меча си, ала го бе извадил едва наполовина от ножницата, когато мъжът отляво го удари по лакътя с тоягата си. Ръката на Досън изтръпна и мечът му тупна безшумно на заснежената земя. Онзи с ножа замахна, острието сряза коженото палто и поряза Досън през гърдите. Той извика и отскочи.
Това нямаше нищо общо с дуелите. В движенията на нападателя нямаше нито красота, нито стил, нито чувство за чест. Нямаше ги дори чистите линии на военно обучение. Мъжът държеше ножа като касапин, а другите двама вардеха Досън с тоягите си, сякаш се бояха, че той ще хукне да бяга, че ще квичи като изплашена свиня. Досън се изправи в целия си ръст и притисна ръка към разкъсаното си палто. По ръкавицата му полепна кръв.
— Току-що направихте последната грешка в живота си — каза той. — Нямате представа с кого си имате работа.
Мъжът с ножа се усмихна.
— Напротив, имаме, милорд — каза и нападна отново. Острието щеше да потъне дълбоко в корема му, но Досън се дръпна назад и встрани, воден от инстинкти, наточени след дългогодишни тренировки. Онзи със сопата отляво замахна и го фрасна по рамото. Досън се срина на колене и внезапно се сети, че това не са обикновени улични бандити, които си търсят лесна плячка и дребни монети. Беше капан, капан специално за него.
Мъжът отдясно бе вдигнал високо тоягата си, готов да му размаже черепа. Досън вдигна ръка… и нападателят изведнъж изчезна от погледа му. Убийците се обърнаха. Някакъв мъж със сиви дрехи се търкаляше по паветата, счепкал се в жестока прегръдка със сопаджията. Измъкна се от хватката му и скочи на крака. Дрехите му бяха почервенели от кръв — и те, и късият меч в ръката му. Онзи със сопата не помръдваше.
— Лорд Калиам — извика непознатият и му хвърли оръжието си. Досън го гледаше как описва дъга във въздуха, дъга от стомана и кръв. Времето се забави. Дръжката на меча беше обвита с кожа, потъмняла от редовна употреба. В средата острието имаше улей за стичане на кръвта. Досън се протегна и хвана оръжието във въздуха. Вторият мъж замахна с тоягата си и Досън, все още на колене, парира удара.
Поваленият нападател изпъшка, надигна се, после се срина в растяща локва кръв.
Досън се изправи. Двамата убийци се спогледаха и Досън видя страха в очите им. Вярно, той беше ранен, а спасителят му беше останал без оръжие. Вярно, численото превъзходство все още беше на тяхна страна, макар и с малко. Ала въпреки това промяната в съотношението на силите — от трима въоръжени мъже и една жертва до почти равностойна битка — явно ги смути. Онзи с тоягата отстъпи крачка назад и се извърна, сякаш се чудеше дали да не си плюе на петите. Досън усети как устните му се разтягат в усмивка. Имаше насреща си страхливци.
Замахна с чуждия меч, замахна бързо, ниско и силно. Мъжът отскочи назад и парира тромаво удара. Вдясно от Досън онзи с ножа извика и се хвърли към обезоръжения му съюзник. Болката в раните на Досън избледня, усещането за собствената му кръв, замръзваща по гърдите, разтегли устата му в хищна усмивка. Мъжът с тоягата отстъпи крачка назад, а Досън продължи да го притиска, коленете свити, тежестта ниско, тялото — балансирано и готово. Когато тежката сопа подхвана следващия си замах, Досън се гмурна под дъгата й, пое удара с ребрата си и мушна с меча напред. Дъхът на мъжа с тоягата го напусна с тихо съскане на бяла переста пара. Под палтото му имаше ризница. Мъжът още не беше мъртъв, но не можеше да си поеме дъх. Досън се завъртя, заби пета в глезена му и замахна с дръжката на меча към лицето му. Познатата вибрация на смазан хрущял се пренесе в китката му.