Убиецът се преви на две и се хвърли към него в опит да го повали с тежестта си. Досън се хлъзна назад по заледения паваж. Убиецът беше по-тежък от него и разчиташе именно на това. Ала не беше преценил добре характера на Досън.
Досън захвърли меча и сграбчи тъмната коса на нападателя в лявата си ръка — не за да го отблъсне, а да подсигури опора на главата му. После заби палец под клепача на мъжа, натисна и сви палеца си под ъгъл, забоде го в нещо хлъзгаво и меко. Мъжът изпищя в агония и ужас. Досън го блъсна назад, той се препъна и падна на колене, притисна ръце към изваденото си око и смазания си нос.
Мъжът с ножа и спасителят на Досън се обикаляха в кръг — спасителят му беше разперил празни ръце. На лявата ръка имаше рана, от която течеше кръв. Червените капки обагряха белия лед и черните павета. На улицата се събираше тълпа. Мъже, жени и дечурлига наблюдаваха опулени битката, ала не смееха да се намесят. Досън срита скимтящата си жертва, повали окаяника на земята и измъкна каишката на сопата от китката му. Онзи с ножа го стрелна с уплашен поглед. Досън развъртя сопата над главата си, за да прецени баланса и тежестта й.
Мъжът с ножа си плю на петите, тъмните му ботуши хвърляха назад ветрила от сняг. Тълпата се раздели пред него, уплашена от ножа в ръката му. Селяни, черноработници и слуги, които правеха път на един от своите. Досън би трябвало да се разгневи от бездействието на камниполци, ала не усети нищо. Плашливостта и стадният инстинкт бяха в природата на нисшите прослойки. Все едно да вини овцете, че блеят.
Първият повален убиец лежеше неподвижно, кръвта му вдигаше пара. Вторият стенеше тихо, в шок. Спасителят на Досън беше клекнал и оглеждаше раната на ръката си. Беше млад мъж, с широки рамене и яки ръце и рошава, подрязана с нож коса. Досън май го бе виждал и преди.
— Изглежда, ти дължа благодарност — каза той. С изненада установи, че е останал без дъх.
Младият мъж поклати глава.
— Трябваше да се притека по-бързо, милорд. Но бях изостанал твърде далеч зад вас.
— Изостанал? — Досън свъси вежди. — Значи си ме следил?
Младежът кимна, без да среща погледа му.
— Защо? — попита Досън.
— Милейди съпругата ви, сър — каза мъжът. — Тя ме нае, след като вие ме изгонихте. Нареди ми да се грижа за безопасността ви. Боя се, че не се справих добре.
Да. Ловджията от кухнята, който го беше ядосал с нахалството си заради онова глупаво парче рог със засъхналата по него кучешка кръв. Винсен Коу се казваше май. Така и не беше попитал Клара какво е направила с момчето, но категорично не би могла да го наеме отново през главата и изричните указания на съпруга си. А и би било под достойнството му да признае, че се е отнесъл несправедливо към младежа.
— Нещо грешиш — каза Досън.
— Милорд?
— Виждам те за пръв път, а и не бих изгонил човек с твоя кураж и талант.
— Не… Тоест, да, милорд.
— Значи се разбрахме. Ела с мен да се погрижат за раните ни.
Коу се изправи.
— Мечът ми, сър?
— Да. Току-виж пак ни потрябвал — каза Досън и махна към меча, който лежеше в снега, оцапан с кръв и сажди. — Изглежда, съм подплашил някои хора.
Маркъс
Огън и кръв. Мериам крещи от болка, страх и възмущение, така, както само дете може да ги омеси в едно. Очите й са вперени в него, протяга ръце. Маркъс се бори с парализата, успява да протегне ръце към нея — и когато ги протяга, се събужда.
Писъците на мъртвите още ехтят в студения въздух, докато той се надига сънен, с мисълта че ще види царевичните полета и високите величествени вятърни мелници на Елис. Вместо това вижда широкото изпъстрено със звезди небе ни Биранкор, което го е захлупило като гигантска паница, и тъмните планини, които надвисват от изток и спират зората. Миризмата на пожар от спомена отстъпва пред сладникавия тежък аромат на ледени лилии и далечното предчувствие за сол откъм морето…