„Моля ви, милорд, имам дете.“
„Съпругът ми е моряк. Корабът му закъснява с три месеца, а парите за храна свършиха.“
„Бог ни учи да сме милостиви.“
Маркъс крачеше край фургоните, глух за молбите и сляп за протегнатите ръце, нащрек за вездесъщите крадци и джебчии, които се прехранваха в човешка гмеж като тази. Другите от охраната следваха примера му — и май знаеха за джебчийския занаят повече от него. Странно колко пригодни бяха актьорите за всичко, свързано с охраната на един керван, освен за действителната му охрана. Стигна до последната каруца и се обърна да поеме отново към челото на колоната. Три каруци по-напред майстор Кит се наведе и пусна монета в шепата на един старец.
— Не ги насърчавай — извика му Маркъс. — Те всичките са лъжци.
— Не всички, капитане — извика в отговор Кит и се ухили. — Само повечето.
Маркъс подмина каруцата с вълнените платове. Контрабандистката, все още с грубите си коларски дрехи, седеше на капрата. Сега, когато наоколо гъмжеше от чистокръвни синаи, фактът, че не е просто гърчаво първокръвно момиче, се набиваше на очи. Косата й не беше мека като техните, чертите й не бяха толкова изящни, нито кожата — толкова бледа и безцветна, ала приликата беше налице. Тя видя, че Маркъс я гледа, и се постара да му се усмихне. Той я пренебрегна точно толкова преднамерено, колкото пренебрегваше просяците, и по сродни причини. Пришпори коня си нататък, ала лошото предчувствие вече бе свило гнездо в стомаха му. Разговорът беше неизбежен и съвсем предстоящ при това — днес, най-късно утре, — и правилното решение, онова, което щеше да прогони поне отчасти кошмарите му, беше да зареже момичето. Ярдем — на първия фургон — издържа погледа му спокойно.
Някога, преди векове, градът свършвал при исполинските каменни бойници. Сега високите бели стени се намираха в средата на оживен търговски квартал. Рибари хвалеха улова си от северната страна на арковидния тунел, който водеше към вътрешния град, а от другата страна на тунела мъже и жени с не толкова очевидно занятие препродаваха същата риба. Военно-отбранителната архитектура спеше в гъмжилото като хищна котка, уморена след успешен улов. Оттатък стената драконовият път се разширяваше и излизаше на голям площад.
Тук тълпата беше още по-гъста. Огромен мраморен храм се издигаше в източния край на площада, а губернаторският дворец — от червени тухли и рисувано стъкло — заемаше западния край. Божият глас и ръката на закона, двете маши на властта. А помежду им, пръснати из целия площад, се издигаха дървени подиуми, където затворници понасяха наказанието си. Картадам със сополив нос и отрязани в китките ръце държеше между чуканчетата си табела, на която пишеше, че е крадец. Първокръвна жена, цялата омазана с изпражнения и животински карантии, седеше под дървена табела със знака на сводниците. Трима синаи висяха на бесилка, меката плът под очите им почерняла от мухи — убиец, изнасилвач и педофил. Взети заедно, платформите бяха красноречиво въведение към местните закони.
Водачът на кервана отиде в губернаторския дворец и ги остави да висят на площада близо час. Върна се с малки каменни фигурки на кожени каишки, които да закачи на фургоните, в знак че пътните такси са платени. Развика се и ги поведе по една странична улица, настлана с твърди светли тухли.
Краят на пътуването. Маркъс се отправи към челния фургон. Водачът на кервана му беше приготвил платнена торба. Когато му я подаде, съдържанието й издрънча.
— Можеш да ги преброиш — каза тимзинът.
— Няма проблем — отвърна Маркъс.
Керванджията вдигна вежди, после сви рамене.
— Както искаш. Но да не ми дойдеш след някой и друг ден да се жалваш, че парите били по-малко.
— Няма.