Ала повечето залагаха на местни теми. Маркъс се беше загледал в едно представление за мръсен касапин, който опушвал месото си с дим от горящи фъшкии, а в наденицата слагал смлени личинки, когато една синайка откъм тълпата се развика на кукловода, че вземал злато от конкурентен месар. На друг ъгъл четирима стражари от краличината гвардия с мечове и медни гривни на ръцете гледаха представление, в което се разказваше за красива принцеса и сливи, а по навъсените им изражения личеше, че алегорията, каквато и да беше тя, може да докара на изпълнителя неприятности със закона.
Спряха в странноприемница с вътрешен двор, който гледаше към морската дига. Слънцето се хлъзгаше към западния хоризонт и позлатяваше бялата мазилка на стените. Водата в залива беше бледосиня, а морето отвъд — толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Миризмата на сол и печено пиле се бореше за надмощие с уханието на тамян от кандилото на странстващ свещеник. Моряци от няколко раси, но всичките с яки мишци и силни гласове, седяха на големите маси под шарените навеси. Между масите имаше запалени жарници, които багреха студения зимен въздух със спомени за лятото. Маркъс седна и улови погледа на слугинята. Тя му кимна и той се облегна на стола си.
— Трябва да си намерим работа.
— Да, сър — отвърна Ярдем.
— И нов отряд. Истински този път.
— Да, сър.
— Сега прибират всичко в складовете. Дойде ли пролетта, към вътрешността ще тръгнат кервани.
— Тъй ще да е, сър.
— Някакви идеи?
Слугинята — картадамка с меката светла козина на младо момиче и цели нанизи от златни и сребърни мъниста — им донесе големи чаши горещ сайдер и си тръгна, преди Маркъс да е извадил кесията си. Ярдем взе едната чаша. В ръцете му изглеждаше малка. Отпи бавно. Челото му беше набръчкано, ушите — свити назад. Слънцето печеше в гърба му, толкова ярко, че заслепяваше.
— Какво има? — попита Маркъс.
— Контрабандистката, сър. Ситрин.
Маркъс се изсмя, но усети гнева, който се сбираше в гърдите му. Ако се съдеше по физиономията на Ярдем, той също го беше усетил.
— Мислиш, че ще е разумно да застанем между онази нейна каруца и хората, които я преследват?
— Не би било — отвърна Ярдем.
— Тогава за какво има да говорим? Свършихме си работата. Време е да продължим напред.
— Да, сър — каза Ярдем и отпи от сайдера. Маркъс го чакаше да каже нещо. Ярдем мълчеше. Един от моряците — първокръвен с къса черна коса и заваления говор на лионейците — подхвана мръсна песничка за любовните навици на южнярите. Големите черни очи на хората от тази раса често биваха наричани „очници“, което предразполагаше към някои недотам прилични рими. Маркъс усети как челюстите му се стягат. Наведе се напред, така че Ярдем, ще не ще, да срещне погледа му.
— Имаш да ми казваш нещо ли?
Ярдем въздъхна и каза:
— Ако не приличаше толкова на Мериам, щеше да й помогнеш.
Мръсната песничка стигна до куплет, който разчепкваше сексуалния живот на дартините и синаите. Или на светулките и личинките, както се пееше в текста. Маркъс стрелна с раздразнение певеца. Напрежението в челюстта му пълзеше по врата и се събираше между плешките му. Ярдем остави чашата си на масата.
— Ако онази каруца я караше мъж — каза Ярдем. — Или по-възрастна жена. Някоя, която не прилича толкова на Алис или не е на възрастта, на която щеше да е Мериам сега, щеше да сключиш договор за охрана.
Маркъс се изсмя хрипливо. Певецът си пое дъх, готов да подхване следващия куплет. Маркъс се изправи.
— Ей, ти! Стига толкова. Тук има пораснали мъже, които се опитват да чуят мислите си.
Морякът се намръщи.
— Кой си ти бе?
— Онзи, дето ти казва да млъкнеш — осведоми го Маркъс.
Морякът изсумтя презрително, после примигна, видял нещо в изражението на Маркъс, изчерви се и седна на мястото си с гръб към тях. Маркъс се обърна към заместника си.
— Тази каруца е като магнит за неприятности и ти го знаеш не по-зле от мен — каза тихо. — Толкова много пари на едно място си плачат някой да умре. И въпреки това ми казваш, че трябва да застанем на пътя на бедата?
— Не, сър. Би било адски глупаво, сър — каза Ярдем. — Само дето бихте го направили, при други обстоятелства.
Маркъс поклати глава. В спомените му Мериам протягаше ръце от пламъците. Спомни си как поема умиращото й телце в ръцете си. Спомни си миризмата на опърлена коса, на обгоряла кожа. Усети я как се отпуска на гърдите му, спомни си облекчението при мисълта, че я е спасил, че вече няма нищо страшно, преди да осъзнае какво означава вялата мекота в ръцете му. Вече не знаеше дали това е истински спомен, или нещо сънувано.