— Но не се е произнесъл и в защита на Клин, нали? — попита Тилиакин.
— Да — отвърна Джори. — Не е.
— Терниган няма да го отзове — каза Брут с пълна уста. — Това ще опетни и неговата репутация.
— Ако го направи обаче, ще е скоро. Интересно кого ще назначат на негово място, нали? — каза Тилиакин и погледна многозначително към Джори.
Гедер местеше поглед между двамата, а мислите му търчаха напред като отвързано куче. Постоянното повишаване на данъците, което Клин налагаше на местните, изведнъж придоби ново значение. Може би целта не беше просто да затрупва Гедер с неприятни задачи. Може би Клин се опитваше да събере повече приходи от данъци, за да компенсира златото, което беше изчезнало с все злополучния керван. Тоест да си откупи благоволението на двора.
Мисълта беше толкова сладка, че не можеше да е вярна. Защото ако беше вярно и ако стореното от него беше злепоставило сър Алан Клин пред краля…
— Според мен от Джори ще излезе добър принц на Ванаи — каза Гедер.
— Божии рани, Палиако! — възкликна Брут. — Не изричай такива неща на всеослушание!
— Съжалявам — смрънка Гедер. — Исках само да кажа, че…
Откъм високата маса се чу врява. Половин дузина жонгльори, облечени в шутовски костюми, премятаха ножове във въздуха. Остриетата улавяха светлината и лъщяха. Хората на високата маса се бяха поразместили, за да направят място за представлението, и сега Гедер виждаше ясно Алан Клин. Стори му се, че съзира известно безпокойство в стойката на протектора. Фалшива бодрост в усмивките и смеха му. Тревога в иначе веселите му очи. И ако беше вярно, значи той — Гедер Палиако — беше причината за тревогите му. Нещо повече, Клин никога нямаше да узнае. Никога нямаше да последва вълничките до източника.
Гедер се смееше, ръкопляскаше и се преструваше, че се наслаждава на представлението.
Ситрин
След нощта, когато се пързаля със Сандр по леда на воденичния вир, и след задушаващия страх през следващия ден, нощите на Ситрин навлязоха в неприятен коловоз. Предшестваше ги вечерната умора, изтощение, което стигаше чак до костите й. После тя се свиваше на топка сред топовете вълнен плат и прекарваше един блажен час на почивка, преди очите й да се отворят стреснато, а сънят да изчезне прогонен от трескави мисли. Понякога й се присънваше как дебеличкият антийски благородник намира скритите кутии, но този път, за разлика отпреди, започваше да вика и войниците му идваха на бегом. Мозъкът й плетеше кошмарни образи на катастрофата, която им се беше разминала на косъм. Сандр — убит. Опал — заклана. Майстор Кит — надупчен със стрели като игленик, кръвта му обагря снега в червено. Маркъс Уестер я предава на антийския благородник срещу обещание да не закача кервана. А после идваше ужасът на онова, което би изстрадала в ръцете на войниците. Фактът, че всичко това й се беше разминало, даряваше страховете й със самостоятелен живот, сякаш, спасявайки се на косъм, бе натрупала дълг, чието изплащане можеше да се окаже свръх силите и издръжливостта й.
Тя отвръщаше на удара, като насочваше мислите си към магистър Иманиел и банката, към търговския баланс, застраховките като част от разходната част, интригите и тънкостите на занаята, които й напомняха за дома. Тези спомени не й носеха покой, но правеха по-поносими студените и тъмни часове до зазоряване, помагаха й да се престори за кратко, че светът следва строги правила и може да бъде опитомен. А сетне небето на изток просветляваше, изтощението се спускаше отгоре й като плащ от ковано желязо и тя намираше сили да стане, да слезе от каруцата и да започне поредния си невъзможен ден. Докато стигнат до Порте Олива, хроничното недоспиване съвсем беше размътило мозъка й. Малки червени животинки мърдаха в периферията на зрението й, а чудати мисли — че се налага да изяде всички счетоводни тефтери, за да ги опази от чужди ръце, че на майстор Кит са му пораснали криле, но той го пази в тайна, че Кари тайно планира да я убие, защото ревнува Сандр от нея — бяха придобили плътност, каквато не им се полагаше.
Малкото, което знаеше за Порте Олива, го знаеше от втора ръка. Знаеше, че градът се намира в най-южната част на Биранкор и че стопанството му се крепи на малкото търговски кервани от изток, който подминаваха Свободните градове, и на онези от запад, които предпочитаха да удължат маршрута си, за да избегнат пиратите, които върлуваха на територията на съседен Кабрал. Богатството си градът дължеше най-вече на факта, че е междинно пристанище по средата между Лионеа и остров Нарин. Магистър Иманиел наричаше Порте Олива „вечният втори избор“, но не пропускаше да добави, че в известен смисъл тази роля може и да не е толкова лоша. Ситрин си бе представяла Порте Олива като град на остри ръбове и болезнен местен патриотизъм.