— Брой до триста, преди да тръгнете — каза майстор Кит на Кари. — Ако ти дам сигнал…
— Започваме да пеем — довърши Кари, после каза на Ситрин: — Раменете назад, сестричке. Трябва да привличаме погледите.
— Ярдем? — каза Маркъс, докато тралгунът нарамваше един от труповете.
— Сър?
— Денят, когато ще ме хвърлиш в канавката и ще поемеш отряда?
— Аз съм отрядът, сър.
— Добър аргумент.
Излязоха в мрака. Беше много студено и дъхът на Маркъс се кълбеше бял пред устата му. Паветата лъщяха заледени, откъм количката долиташе миризма на смърт — слаба, металическа и позната му до болка. До него майстор Кит дърпаше усилно количката, задъхан. Живите носеха мъртвите по черните улици, водени от звездната светлина и смътните спомени. Засъхваща кръв се спичаше по хълбока на Маркъс и подлютяваше раната му при всяка крачка. Но той стискаше зъби и крачеше напред. Беше като малка вечност, болката в пръстите му отстъпваше пред безчувственост, после се връщаше с нови сили. Зад себе си чу гласа на Кари да се извисява внезапно в мръсна песничка, а после, като тръстикова флейта към тромпет, в мелодията се вплете и гласът на Ситрин. Маркъс хвърли поглед през рамо. Една пресечка по-назад, вдигнали високо фенерите си, две оскъдно облечени жени говореха с патрул на градската стража. Маркъс спря, количката спря миг по-късно.
— Капитане — подкани го разтревожено майстор Кит.
— Това е пълна идиотия — каза Маркъс. — Това не е комедия и улицата не е сцена. Онези мъже имат мечове и да изправиш пред тях две беззащитни жени с надеждата, че всичко някак ще се нареди, е…
— Е каквото направихме, капитане — прекъсна го майстор Кит. — Направихме го и причината лежи в количката. А сега дърпай.
На светлика на фенерите Кари направи пирует и се разсмя. Един от стражарите наметна плащ през рамене на Ситрин. Маркъс чак сега осъзна, че е извадил ножа си. „Не може да им се има доверие“ — помисли си той, вперил поглед в мъжете от краличината гвардия, с плащовете им в зелено и златно. „Ти не можеш да им имаш доверие.“
— Капитане? — обади се Ярдем.
— Върви. Не спирай — каза Маркъс, стисна зъби и обърна гръб на малката сценка.
Отворът в дигата беше в най-източния край на града. Каменна алея, бяла от снега и птичите курешки, черна от леда и нощта, извеждаше високо над невидимия океан. Чайки гнездяха в пукнатини по дигата и в скалите отдолу. Една от пукнатините беше голяма колкото врата и не беше дело само на стихиите — била е разширена, преди векове навярно, за да приюти обсадно оръдие, отдавна проядено на прах от ръждата, с което градът да се защити срещу незнайни врагове, мъртви като труповете, които Маркъс се надяваше да изхвърли в океана.
Действаха бързо и мълчаливо. Ярдем застана на ръба, вдигна трупа от рамото си и го метна в предутринната мъгла. Следващи бяха Смит и Хорнет — като мъже, които помагат на прекалил с чашките приятел да прекрачи прага на дома си. След тях — количката с човешкия си товар. Последни на ръба застанаха Сандр и Опал, жената залитаща под тежестта на мъртвеца. С това и последният убиец изчезна. Плясък не се чу. Само тихият вой на вятъра, възраженията на чайките и далечният шепот на прибоя.
— Ярдем — каза Маркъс. — Върни се в квартирата. Аз ще намеря Ситрин.
— Да, сър — отвърна тралгунът и изчезна в нощта.
— Ще ни трябват пари, за да им платим глобата — каза Смит. — Имаме ли толкова?
— Струва ми се тъпо да те глобяват за разврат на обществено място — каза Сандр. — В повечето градове си плащаш допълнително за това.
— Ще направим каквото трябва — каза кратко майстор Кит. — Вие се връщайте при фургона. С капитана имаме да свършим още нещо. Опал, остани с нас, ако обичаш.
Актьорите се поколебаха за миг, после си тръгнаха. Маркъс се заслуша в затихващите им стъпки. Сандр каза нещо, Смит му отговори троснато, но какво си казаха — Маркъс не разбра. Майстор Кит и Опал стояха един срещу друг, две по-тъмни сенки в мрака. Маркъс хем съжаляваше, че не може да различи лицата им, хем изпитваше облекчение заради това.
— Не мога да я предам на стражата — каза Маркъс.
— Знам — отвърна лаконично майстор Кит.
— На никого не съм казвала — каза Опал. — Никой не знае за златото на банкерското момиче, освен онези, дето го знаехме отпреди.
— Освен ако някой от приятелчетата ти, дето плуват долу, не се е разприказвал — каза Маркъс.
— Освен това, да — призна Опал.