— Струва ми се, че имаме само две възможности, капитане. Ти, по разбираеми причини, не можеш да се обърнеш към градските власти. Или трябва да пуснеш Опал да си тръгне по живо по здраво, или… не.
— Така е — отвърна Маркъс.
— Много би ми се искало да я пуснеш — продължи майстор Кит. — Тя така или иначе вече загуби мястото си при мен, ние пък ти помогнахме да се отървеш от труповете. Вярно, ти си ранен, но Ярдем Хейн и Ситрин са добре. Не мога да кажа, че никой не е пострадал, но мисля, че при тези обстоятелства би могъл да проявиш известна снизходителност.
— Благодаря ти, Кит — каза Опал.
Маркъс погледна нагоре и присви очи. Небето на изток започваше да просветлява. Звездите, обсипали гигантската арка отгоре, още грееха ярко, но най-мъждивите вече се бяха стопили. През следващите няколко минути и други щяха да ги последват. Чувал бе, че звездите всъщност са там през цялото време, но денем не се виждат. Същото беше чувал да казват и за душите на мъртвите. Не вярваше нито на едното, нито на другото.
— Трябва да съм сигурен, че няма да тръгне след нас — каза той.
— Заклевам се — каза Опал, хващайки се за думите му. — Кълна се във всички богове, че няма да опитам повече.
Майстор Кит издаде внезапен болезнен стон, сякаш някой го е ударил. Маркъс пристъпи към него, но когато старият актьор проговори, гласът му беше изненадващо ясен и силен, и много, много тъжен.
— О, бедната ми, скъпа Опал.
— Кит — каза тя и в гласа й имаше близост, която накара Маркъс да преосмисли малкото, което знаеше за двамата и тяхното общо минало.
— Тя лъже, капитане — каза майстор Кит. — Ще ми се да не беше така, но… Залагам името си, че лъже. Ако я оставиш да си тръгне, ще се върне.
— Така значи — каза Маркъс. — Е, това е проблем.
Опал се обърна и понечи да хукне, но Маркъс й пресече пътя. Тя посегна да издере очите му, направи и неумел опит да го ритне с коляно в слабините.
— Моля те. Той греши. Кит греши. Моля те, пусни ме.
Отчаянието в гласа й, страхът, го подтикваха да отстъпи. Той беше войник и наемник, а не животно, което убива жени за удоволствие. Направи половин крачка назад, но после си спомни Ситрин, седнала на кревата с колене до гърдите, изправила се пред мечовете на стражата с мръсна песничка на уста, която изобщо не й приличаше. Обещал беше да я защитава според силите си. А не само когато му е приятно.
Знаеше какво трябва да направи.
— Съжалявам — каза Маркъс.
Гедер
Гедер беше наясно, разбира се, че фаворитите на Клин са получили хубавите квартири, а хората като него е трябвало да се задоволят с остатъците. Само че се оказа, че не е бил наясно с мащабите на обидата. Седеше на ниско канапе с копринена тапицерия. Високите прозорци изливаха слънчева светлина по пода все едно Бог изливаше стомна с мляко. Аромат на ванилия и тамян изпълваше дискретно въздуха. Златните орнаменти и инкрустираните скъпоценни камъни на камината бяха оцелели след плячкосването. Още преди антийските войници да плъзнат по градските улици беше издадена заповед имението на принца да не се закача. Не защото е на принца, а защото е на Терниган. А после — на Клин. А сега, не е за вярване, негово.
— Милорд протектор?
Гедер скочи на крака, сякаш са го хванали да пипа нещо без разрешение. Главният иконом на двореца беше престарял тимзински роб, тъмните му люспи бяха посивели и напукани. Сега беше облечен в сиво-белите цветове на дом Палиако, не в правилния оттенък, но приблизително.
— Хората се събраха, сър. Чакат ви — каза тимзинът.
— Да — отвърна Гедер и взе да подръпва черния кожен плащ, който си беше донесъл от старата квартира. — Да, разбира се. Заведи ме при тях.
Заповедите бяха дошли преди три дни. Лорд-маршал Терниган викаше Алан Клин в Камнипол — за отчаяние на някои, за радост на други и за изненада на никого. Голямата изненада беше кого е назовал за заместник на Клин, който да управлява Ванаи, докато крал Симеон назначи истинския губернатор на града. Гедер чете заповедта повече от десет пъти, провери щателно печата и подписа, после пак я прочете. Сър Гедер Палиако, син на виконта на Сламенкърш Лерер Палиако, беше новият протектор на Ванаи. Заповедта още беше у него — сгъната и прибрана в една кесийка, която Гедер носеше на колана си като религиозна реликва, мистериозна, страховита и опасна.
След първата вълна на тотално недоумение му хрумна, че Клин е разбрал за предателството му и това с писмото от Терниган е част от някакво сложно и изтънчено отмъщение. Оттогава се беше поуспокоил, но когато влезе в съвещателната зала и я завари пълна със служители, назначени от Клин, заели всички места освен централното на подиума, прежната мнителност надигна отново глава. Коремът му закурка, ръцете му се разтрепериха. Прималя му, все едно кръвта във вените му се е превърнала във вода. Изкачи с усилие двете стъпала на подиума и седна на ръба на тежкия стол. Някога залата бе служила за параклис и по стените още имаше изображения на светци, в които Гедер не вярваше. Отвсякъде го гледаха студени очи, безразлични в най-добрия случай и открито презрителни в най-лошия. Тук-там имаше незаети места — най-верните поддръжници на дома Клин бяха предпочели да подадат оставка и да се върнат с Алан в Антеа, отколкото да приемат новия си управник. На Гедер му се искаше и той да беше заминал с тях.