— В думите му има смисъл — каза Ярдем.
— За теб — отвърна Маркъс.
— Може и да е бил свещеник. Ама той, майстор Кит, си е такъв — каза Хорнет и вдигна рамене. — Ако ни каже, че се е качил на най-високия планински връх и е пил бира с луната, сигурно пак ще му повярвам. Има още две сандъчета като това и остават восъчните блокчета.
— Восъчни блокчета? — Маркъс вдигна вежди.
— Книгите — каза Ситрин. Думата се изтъркаля от устата й като грак. Тя се изкашля и пробва отново: — Счетоводните тефтери. Восъкът ги пази от влагата.
„Което е добре — помисли си тя, — защото ги потопихме във воденичния вир.“ И моментално си представи как восъкът се е напукал. И как под безполезното восъчно покритие се крие каша от гниеща хартия и разтекло се мастило. Ами ако книгите наистина бяха пострадали? Какво щеше да каже на магистър Иманиел? Какво щеше да каже на банкерите в Карс?
— Донесете ги — каза Маркъс. — Ще им намерим място.
Хорнет кимна. Сандр вече слизаше по стълбите. Дори не я беше погледнал. Ситрин си каза, че това въобще не я интересува.
Ясно й беше, че новата квартира никак не е по вкуса на капитан Уестер. За разлика от предишната им в Соления квартал, тази беше на втория етаж и имаше дървен под, който скърцаше и пукаше издайнически при всяка стъпка. В дюкяна долу се приемаха залози, което означаваше, че произволен брой хора с разнообразен социален статут ще влизат и излизат от ранни зори до късно през нощта. Но пък вратата в долния край на стълбището имаше здрава ключалка, по околните улици нямаше толкова пияндета и бездомници, а прозорците бяха без балкони, които да улесняват достъпа. В добавка имаше малко прозорче, през което да изхвърлят нощното гърне, а само на пет врати по-нататък имаше гостилница, откъдето да си купуват храна и бира.
Кари и Микел се качиха по стълбите. Кари се беше ухилила до уши.
— Едно момче на улицата ни попита какво мъкнем.
Ситрин видя напрежението, изопнало лицето на капитана. Уестер отиде при прозореца да погледне навън.
— Ти какво му каза?
— Фалшиви скъпоценности за празненствата по случай Първото топене — отвърна Кари. — Дори му отворих една от кутиите. Трябваше да го видите. Изглеждаше толкова разочарован.
Кари се разсмя, сляпа за гнева, разкривил лицето на капитана. Или пък го беше видяла, но не й пукаше. Докато търсеха нова квартира и се готвеха да преместят тайното ванайско богатство в новото му скривалище, името на Опал беше споменато само веднъж, когато Смит се пошегува, че Опал е намерила начин да се спаси от тежката работа. Никой не се беше засмял.
Ситрин още не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че Опал е искала да я убие и да вземе златото. Още по-малко можеше да повярва, че капитанът я е убил. Актьорите от трупата бяха ядосани, разбира се. Сърдити бяха на капитана. И на Ярдем. И на нея. Нормално беше да са сърдити, задължително дори. Само че… ето ги, мъкнат кутии и се майтапят. Ситрин откри, че им вярва — на всеки един, — не защото заслужават доверие, а защото на нея й се иска да заслужават.
Беше направила същата грешка с Опал. И сега я правеше отново. Тази мисъл така я измъчваше, че от онази нощ, когато се беше събудила в компанията на петима мъртъвци, нито беше спала, нито беше яла като хората.
Майстор Кит се качи по стълбището, понесъл наръч увити в навосъчен плат книги. После Сандр и Хорнет с последната кутия. Сега, когато целият багаж от каруцата беше пренесен, в стаята почти не оставаше място за толкова хора. Сандр се озова току до нея. Като видя, че го гледа, се изчерви и кимна едва-едва, както би кимнал за поздрав на някой познат, с когото се разминава на улицата.
— Е, това май е всичко — каза майстор Кит, когато Ярдем взе книгите от ръцете му.
— Благодаря ви за помощта — каза Ситрин. — На всички ви.
— Това беше най-малкото, което можехме да направим — каза Смит. — Жалко, че трябваше да стане така.
— Да, жалко — смотолеви Ситрин. Нямаше смелост да го погледне в очите.
— Вие по-добре тръгвайте — обърна се майстор Кит към колегите си. — Аз ще ви настигна след малко.
Актьорите кимнаха и се изнизаха в колона по тясното стълбище. Ситрин чуваше гласовете им през прозореца, докато подкарваха фургона. Капитан Уестер крачеше напред-назад из стаята, сякаш нетърпението и ядът му можеха да направят дъсчения под по-тих и по-сигурен. Ярдем се опна на кревата, обграден от купчините сандъци, и затвори очи да си почине преди да е дошла нощта. Майстор Кит стана и й подаде ръка.