— Можеш да го направиш — каза той. — Не, просто ме чуй. Можеш да го направиш.
— Тоест ти вярваш, че мога — поправи го тя. — Или смяташ, че ще се справя.
— Не. Казах каквото исках да кажа. Можеш да го направиш.
Нещо в дъното на главата й се размести. Нещо в кръвта й се промени — като езерце, когато риба мине току под повърхността и образува вълнички. Всепоглъщащата тъга още си беше там, страхът, че ще се провали, че е сама, подмятана от въртопа на един немилостив свят. Всичко това си остана. Само че сега имаше и още нещо. Мъждива като светулка в мрака на съзнанието й се беше появила нова мисъл: „Може би.“
Ситрин потърка очи и поклати глава. Слънцето се беше преместило по-надалеч и по-бързо от очакваното. Нямаше представа от колко време се „разхождат“.
— Благодаря ти — каза тя тихичко.
— Чувствах, че ти го дължа — каза майстор Кит. Стори й се уморен.
— Ще се връщаме ли?
— Ако си готова, да се връщаме.
Свечери се по-късно от очакваното: още един знак, че зимата е започнала да отпуска хватката си. Ярдем Хейн седеше на пода, кръстосал огромните си крака, и ядеше риба с ориз. Капитан Уестер крачеше напред-назад.
— Ако сбъркаме с избора на кораба — каза капитанът, — ще ни убият, ще хвърлят труповете ни на акулите и ще заживеят като царчета в някое пристанище на Фар Сирамис или Лионеа. Но пък ще трябва да минем само през митницата тук и в Карс. Тръгнем ли по суша, ще трябва да се справим с поне десетина бирници.
Ситрин сведе поглед към собствената си чиния с ориз. Стомахът й беше толкова свит, че й една хапка не можеше да преглътне. А с всяка дума на Уестер ставаше все по-зле.
— Може да се върнем — предложи Ярдем. — Обратно в Свободните градове и оттам на север. Или да се върнем във Ванаи дори.
— Без прикритието на керван? — каза Маркъс.
Тралгунът сви рамене в знак че приема възражението. Светлината на свещите и сенките, които хвърляха неуморните крака на капитана, играеха по навосъчените счетоводни книги на ванайската банка. Постоянните тревоги на Ситрин направиха кръг и се съсредоточиха отново върху тях, въображението й рисуваше образи на пропукан восък и мухлясващи корици и страници, кошмар, от който не можеше да се събуди.
— Може да си купим рибарска лодка — каза Ярдем. — Сами ще си я управляваме. Покрай брега.
— И ще плашим пиратите с поглед? — възрази Маркъс. — Крайбрежието на Кабрал гъмжи от корсари, които нападат търговските кораби, а крал Сефан не прави нищо по въпроса.
— С други думи, всичките ни възможности не струват — каза Ярдем.
— Така е. Добри варианти няма, а ще минат седмици преди лошите да станат достъпни — каза Маркъс.
Ситрин остави чинията си на пода и мина покрай капитан Уестер. Взе най-горната книга, огледа сумрачната, оцветена в златен светлик стая и видя късия нож, с който Ярдем си беше рязал сирене на обяд. Острието беше чисто.
— Какво правиш? — попита Маркъс.
— Не мога да избера подходящия кораб — каза Ситрин, — нито правилния път, нито мога да намеря керван за прикритие. Но мога да проверя дали книгите са се навлажнили и точно това смятам да направя.
— Да, а после ще трябва пак да ги запечатваме — каза Маркъс, но Ситрин не му обърна внимание. Восъчното покритие беше дебело колкото палеца й и се белеше трудно. Отдолу имаше плат, под плата имаше нов слой восък, по-тънък и по-мек, а най-отдолу — обвивка от пергамент. Книгата, която Ситрин извади от тези грижливо положени пашкули, изглеждаше така, сякаш току-що я е взела от писалището на магистър Иманиел. Ситрин я отвори и страниците се разлистиха сухи. Познатият почерк на магистър Иманиел беше като спомен от детството и Ситрин едва не се разплака. Плъзна пръсти по суми и отметки, баланси, транзакции, детайли по договори и проценти на възвръщаемост. Подписът на магистър Иманиел и кафеникавият кървав отпечатък на палеца му. Ситрин се потопи във всичко това, едновременно познато и чуждо. Ето го депозита, който гилдията на пекарите беше направила в банката, а отстрани, със синьо мастило, бяха нанесени лихвите, които банката е плащала ежемесечно върху депозита до падежната дата. Обърна страницата. На следващата бяха описани загубите, които банката беше понесла от изплатени застраховки в годината, когато лионейските бури бяха връхлетели невиждано късно за сезона. Рекапитулацията я потресе. Не знаеше, че загубите са били толкова големи. Затвори книгата, взе отново ножа и посегна да вземе друга. Маркъс и Ярдем още говореха, но тя не ги слушаше. Със същия успех можеше да са в друг град.