(Аз съм лекар и медицинската терминология ми е по-привична, затова неволно замених думата. Пък съм и от контролния съвет!)
Представих си как Дарян би щипнал при тая дума върха на арменския си нос и иззлорадствувах: „Да видим как ще го щипнеш през скафандъра!“
Вече бяхме се убедили, че извън звездолета цари пълен мрак — нито звезда, нито дори някое по-светло петънце не се съзираше през окулярите. И все пак написах още една глупост, не от рода на тия, които арменецът бе предвидил в обявата на стената:
— Не мислиш ли, че падаме?
Той закономерно ми отвърна:
— В Космоса всяко свободно движение е падане към даден център на тежестта, синко.
Не ми се искаше да му простя това „синко“, но как да се разправяш? А бях си го и заслужил. Странно обаче, откъде му дойде сега тъкмо тази дума? И наистина ли е подигравателна? Вярно, по възраст можеше да ми бъде баща, но досега бе се държал с мен неизменно като с връстник. Дали не бе решил да ме „осиновява“, усетил внушения му от мен близък край? Написах:
— Какво ще кажеш за тезата на баща ми, че сме попаднали в акрецията на бъдещата звезда?
Последва типична даряновска сентенция:
— Природата е такова нещо, синко, че каквато и глупост да кажеш за нея, все може да се окаже вярна.
И си тръгна. Аз избърсах моя въпрос, но оставих отговора. После се загледах през окулярите в непрогледността и на нея задавах въпросите, които ми се искаше да задам на Дарян или на когото и да било от другите, макар никой да нямаше отговор за тях. Когато изплаках и последния, отидох в кабинката си, станала сега два пъти по-тясна от скафандъра ми, и отново продължих записките си, макар на звездолета да имаха нужда и от моите ръце.
Но какво в същност да пиша? Какво са писали хората преди да загинат в някоя подобна ситуация? Какво са писали в древността осъжданите на смърт? Толкова малко са рисувателните листа, а още по-малка е вероятността да оцелеят. Стигнат ли изобщо до някого, ще достигнат и наблюденията и мислите на тия осем велики мъже — за какво ще са му тогава моите профански разкази? Да, човек наистина изпитва понякога непреодолимата потребност да изказва глупостите си ако не пред другите, то поне на диктофона или на ей такива скъпоценни, откраднати листове! И то едва ли е нещо повече от една самозащита на организма, от търсене на опора във вече отминалото пред атаките на непонятния му нов ден.
3
Няколко часа след „удара“ на звездолета се възцари един ред, от който можеше да ти настръхне кожата. Хората плуваха насам-натам из бялата мъгла на въздуха като лениви аквариумни риби и сякаш със същата безсмисленост. Нито по движенията им, нито от посоката на тяхното придвижване се разбираше веднага вършат ли изобщо нещо. Отдалечеше ли се някой от теб само на два-три метра, вече не се четеше името му, не се виждаше накъде отива. Баща ми стърчеше неотлъчно край автопилота и навървяше на плочата заповед след заповед. Те нареждаха всеки да запише какво е забелязал в момента на „удара“, какво е усетил, да си припомни или провери отново показанията на уредите, които е наблюдавал тогава. Нареждаха още поименно кой над какво да поразсъждава или кое изчисление на коя плоча да направи. И нито една от тия заповеди като че ли не се отнасяше до някакъв макар и плах опит за излизане от трагичното положение. А сивочерните грамади идваха да ги прочетат и послушно се отправяха към изпълнението им, сякаш се бяха примирили с гибелта си, та не им оставаше друго, освен да довършат научната задача на експедицията.
Но за какъв дявол им е да я довършват, щом нямаше изгледи да спасят и досегашните резултати от нея? Ако предишните ни хипотези за облака са верни, ние все едно не ще намерим средства да излезем от свръхмощното поле на зараждащата се звезда. Основните ни двигатели са гразерни, работят чрез преобразуване на гравитацията, а тук гравитация нямаше. Фотонния или плазмения двигател не сме в състояние да запалим поради парализа на електромагнитните системи. Същината на тая акреционна сила ни е непозната, макар по необясним начин нейното поле да действуваше на магнитометрите ни и да се възпираше отчасти от антимагнитната ни защита. Но щом скафандрите я правеха поносима за организма ни, то близо стоте хиляди ерстеда в кораба говореха за милионкратно по-голяма сила отвън. Поради това именно бе умъртвила и системата на плазмения и фотонния двигател, която самата бе в състояние да произвежда за насочване на фонтоните и плазмата електромагнитно поле с милиони ерстеда мощност. А това я правеше още по-непонятна. И тя ще си остане навярно още дълго непозната за хората, може би по-дълго, отколкото периода между откриването на гравитацията и овладяването й. С все по-дълбокото навлизане в съкровените механизми на Вселената те едва ли не в аритметична прогресия ставаха по-сложни и по-трудно достъпни за нас, провинциалистите от тая странична струйка на Млечния път. Едни стари ракетни двигатели биха се борили може би с тая чудовищна сила, докато сме още някъде по периферията на нейното действие, но корабът нямаше такива двигатели, пък и какви ли размери трябваше да имат те? Сигурно всичките взривни вещества на Икар не биха стигнали за него. А нашите запаси в най-добрия случай биха послужили за съоръжаването на две-три аварийни торпили и аз не разбирах защо първата заповед на баща ми не подгони всички ни да работим на тях, та да се опитаме да се измъкнем, докато не е станало съвсем късно. Само бордовите инженери Рей и Целер бяха почнали да съоръжават най-малката с ракетни двигатели, за да изстрелят научната документация.