Баща ми беше определил ред, според който периодически някой от астрофизиците престояваше един час до окулярите за пряко наблюдение, за да търси промени в мрака около кораба, но никой не пропускаше да се отбие сегиз-тогиз да погледа за себе си. Предполагам, че и никой от нас през целия си живот не е жадувал така да види поне една звездица, и най-далечна да е, дори не и звезда, не и светлина, а само някое по-светло петънце. Нямаше! Понякога на стената за писане на глупости се появяваше надпис, от който узнавахме, че пак някой е идвал при окулярите извън дежурството и си е задавал същите въпроси. Но самата дума се появи само в състава на лозунга „Пазете нищото, то е ваше!“.
Изглежда и у автора му думата бе се родила, когато изчезна усещането ни, че се движим. Отначало тежестта, хвърлила ни в едната страна на кораба, ни караше да мислим, че падаме към центъра на облака, но ние нямахме уред да я регистрираме, освен чрез телесното си усещане, а то, свикнало с нея, престана да я възприема. Както и преди, движехме се трудно, както и преди, отдавахме го или на загубилите моторната си подвижност скафандри, или на полето в тях. Силата, която привличаше или държеше звездолета, нито се увеличаваше, нито намаляваше. Не трепваха броячите на магнитометрите ни, сякаш и те като всички уреди бяха онемели пред нищото. Ние обаче постепенно ставахме „по-приказливи“. Друг написа: „Не размътвай извора!“, трети: „Не се навеждай в антипространството!“. Не бяха оригинални, а това показваше, че мисълта на всички се върти около модела, който Дарян и баща ми бяха се опитвали да създадат за облака. И за убеждението им говореше, че все пак сме попаднали в него, защото в другите посоки от звездолета преди не съществуваше на милиарди и милиарди километри нещо, което да ни застрашаваше.
4
Всеки ден в определен час баща ми започна да ни събира в сектора на главното управление, за да излагаме на плочата с по няколко изречения какво ново сме си помислили междувременно, хрумнала ли ни е някаква идея, пък дори и съвсем идиотска да е, регистрирали ли сме в себе си ново усещане. После ни караше да записваме това на листовете и да му ги предаваме за документацията. Аз смятам, че е по-разумно да използуваме тия листове, за да пратим по тях последните си поздрави към нашите близки, но съм представител на контролния съвет и нямам право на такива предложения.
Почти страничен наблюдател като мен не можеше да се отърве от чувството, че тъкмо на тия съвещания се появяват истинските глупости, не на поставената от Дарян стена. Изказваха се предположения, че изобщо не сме в облака, а някъде другаде. Нали сондите ни преди това бяха се движили свободно из периферийните му слоеве, а тези слоеве се виждаха и знаехме горе-долу от какво се състоят! Как ще сме ги преминали неусетно? Как ще се озовем само за мигове в глъбините му, откъдето сондите вече не се завръщаха? А къде е тогава това „другаде“? Внезапно закривяване на пространството около нас, вследствие на незнайни и внезапни процеси може би в неотражателния център на облака. Антипространствени ли? Дори и антипространствени, ако ми докажете как звездолетът ще издържи на антипространството. И как ние не сме станали още „анти“. А може и да сме станали, само че не го усещаме — добави тогава Дарян.
Друг се опита да конкретизира идеята: специалният снаряд, навлизайки по-надълбоко, е нарушил равновесието на акреционната сила и се е получило изригване по посока към нас. Нещо като протуберанс. Голям, студен протуберанс, но какво ти голям — двестахилядикилометрови протуберанси изстрелваше дори нашето дребничко Слънчице! Значи малък протуберанс. В него материята е сгъстена, пък може и да не е същинска материя, а нейната праформа. По-вероятно е обаче да не сме в самия протуберанс, той би ни погубил. Протуберансът, наближил за секунди кораба, само е закривал част от пространството около час чрез своето свръхмощно поле. Затова и не виждаме нищо, затова и оцеляхме. А така може да се обясни и внезапността на случилото се.