Астропилотите-разузназачи го познават най-добре, защото преди всяко излитане от Икар те прекарват със седмици в тренажерната, която тогава се превръща и в камера силенс. В нея те научават, че когато пред очите им затанцуват някакви светли точки, те играят в собствения им мозък, че когато чуят гласове, не бива да им вярват — те пак разговарят в самите тях. Свикват още да се радват, ако с оглушителен гръмол изкуркат червата им, и да се плашат, щом им стане много весело или им се прииска да направят някоя лудория, защото тя положително ще им коства живота. Тренират се още да псуват на висок глас, за да не изпочупят всичко около себе си, когато гладният им мозък освирепее, да го държат буден, когато той иска ненавреме да заспи, и навреме да вземат съответните медикаменти. Защото като че ли няма по-мъчителна и опасна болест за мозъка от прекъсването на връзките му с човешката среда.
Нашите скафандри бяха се превърнали в безпощадно жестоки камери силенс. Ако ти стане нетърпимо тежко в икарската тренажерна, натискаш едно копче и веднага ти се обажда с няколко ободрителни думи дежурният от контролния съвет. Тренирайки за самостоятелния си полет към Вероника, аз прекалено често бях натискал това копче, та си заслужих мъмренията и насмешката на колегите си. Тези осмина обаче от десетилетия не бяха влизали в обеззвучена и затъмнена тренажерна, помнеха я само като светла и приятна гимнастическа зала. Нямаше време за такива упражнения, много сме на брой, а и обстановката на звездолета осигуряваше нормален живот. Задачата на експедицията също не предвиждаше положения, при които човек да не може да чува поне музиката на джобния си поливизор. Ето защо нарастваше тревогата ми за душевното им състояние, въпреки този техен неуморен труд и привидната разумност на действията им. Познавах добре коварността на сенсорния глад, а не липсваха и обезпокоителни симптоми. Сегиз-тогиз някой от дежурните се кълнеше, че вижда трепкане на пластовете материя край кораба или светене някакво, което се оказваше илюзорно. Същият този Санин предложи на едно от съвещанията да излезе вързан през шлюза. Аргументира се съвсем логично: така и така сме обречени, една по-ранна жертва не би била голяма загуба; в най-лошия случай обаче тя щяла да ни даде още едно познание или поне представа за силата на полето около нас. Разбира се, никой не прие саможертвата му. Но и никой не я отдаде на умопомрачаващото влечение да се измъкнеш от тишината. Аз го отведох после до друга плоча и му предписах да всмукне два пъти от третата тръбичка, която се намираше вътре, в лявата страна на шлема му.
Там имаше пет вентилчета, съставящи аптеката на автономния скафандър. Задвижваха се с езика. Те пускаха болкоуспокояващи, лечебни и приспивателни препарати, а третото — не особено силни, заради самообслужването, невролептици и психостимулатори. Не бях забравил след „удара“ да напиша на главната плоча рецепта кога и как да си служат с тях, но нямах начин да контролирам употребата им. Когато запитвах за състоянието му, ми отвръщаше обикновено: Остави ме на мира, здрав съм. А от написаните думи не можеше да се чуе неучтиви ли са, защото не ме признаваха за лекар и ме смятаха виновен за бедата им, гневни ли са от сенсорния глад или са само кратки заради трудността да се разговаря. Но когато и самият Дарян, в отговор на въпроса ми колко пъти е всмуквал от невролептиците и има ли още, само ме блъсна с рамото си, така че паднах, а той се отдалечи, без да ми помогне да се изправя, аз не можах да не реша окончателно, че това е гласът на тишината. И примирам сега от безпокойство какво ще стане после, след като изстреляме — все едно успешно или не — аварийната торпила и останем без тая близка, движеща мислите и усилията ни цел.
6
В нея лежаха вече, опаковани в тройни и четворни изолатори, по-раншните записи, както и ръкописните копия на всички хипотези и заключения по повод на тях, включително родените навярно от тишината фантастични приказки за юношите на Икар. Второто им копие щеше да бъде изстреляно с едно съвсем малко ракетно снарядче, третото оставаше на борда на звездолета. Зад двигателя на торпилата, който тук не действуваше, бяха монтирани пет ракетни двигатели, поели почти всичкия взрив от изследователските сонди. Не знам дали не се лишавахме лекомислено от запасите си, но в същност какво друго ни оставаше, след като окончателно бяхме се убедили в пълната си безпомощност. Санин, въпреки предписаните му двойни дози невролептик — върви провери обаче дали наистина бе ги взел! — продължи да настоява за проекта си да излезе и огледа кораба отвън, с надеждата, ако вън може да се пребивава и работи, на кораба да бъдат монтирани ракетни двигатели. Доказаха му, с неразбираеми за мен изчисления, че не достига взрив за целия звездолет и че при пълното ни неведение къде се намираме може да се случи да го насочим тъкмо към неотражателния център. Системата ни за ориентиране също бе парализирана, а няколкото стародавни по принципа си жироскопа бяха се заковали като магнитометрите ни на едно място, от което би могло само да се съди, че звездолетът леко е завъртян наляво около надлъжната си ос — нищо повече. Торпилата щеше да излети надясно — толкова можехме да я посъветваме. Но къде щеше да отиде, ако изобщо отлетеше, това предоставяхме на зара на съдбата, изиграла ни този повече от жесток номер. И ето че баща ми отново ни събра край своята командирска плоча.