Осемте сиво-черни скафандри край мен си бяха същите, но аз се запитах: Същите ли са и лицата ни, каквито бяха преди да ги погребем зад бронята на шлемовете? Нищо не бе се променило наоколо и все пак събранието ни изглеждаше тържествено. Правеше го и тъжно като сбогуване със скъп човек предварителната обява: „Час за изстрелване на ракетата — 22.00“. Беше написана най-отгоре на плочата, ситно и поразкривено, за да се пести място, но баща ми бе я подчертал с вълнообразна, за да прикрие сигурно треперенето си, черта.
Всеки, щом пристигнеше, неволно поглеждаше хронометъра на ръкава си. Имаше още двайсет часа дотогава, двайсет часа от нашето мъртво или илюзорно време, но баща ми като че ли бързаше. В мига, когато полукръгът около плочата се запълни с последния от нас, той залитна към нея, опря се с лявата ръка на автопилота, а с дясната започна да пише. Може би и другите го сричаха като мен — буква по буква. Може би и те не го вярваха или отказваха да го възприемат, или поне се изненадваха. Може би и те искаха като мен да крещят, да плачат, да хапят юмруците си, а не го правеха, защото все едно — нямаше кой да ги чуе през умъртвения, бял като мъртвешки саван въздух.
„Зенон Балов — пишеше баща ми с възможната най-голяма скорост за скафандровата ръкавица, но то ми се стори смилащата скорост на образуващия звездата си облак. — Решението е ти да управляваш аварийната торпила. Рей и Целер ще те въведат в не…“
Не, никой не помръдна, никой не направи нито жест! Само аз ли за пръв път научавах, че в торпилата ще има човек? Хвърлих се към плочата, ако може да се нарече хвърляне придвижването в такъв скафандър с механичния му скелет. Блъснах баща си. Заради дангалашкия си ръст го ударих с рамото си по шлема, та той щеше да се просне на пода, ако от другата страна не бе го уловил един от безликите скафандри. Изтрих бързо всичко, оставих само последната частичка от недовършената дума, започваща с „не“, и продължих:
„… съм участвувал в такова решение. Не приемам. Член съм на контролния съвет. По устав те напускат последни.“
Отдръпнах се, а вътре в шлема си продължих да крещя:
— Няма да изляза! Защо аз? Татко, не бива, не бивааа!
Баща ми избърса протеста ми, написа:
„Отново да се гласува в негово присъствие! Общото събрание е властно да промени отделни членове от устава за космически полети.“
Докато се вдигаха бавно, бавно — само поради тежестта ли? — осемте металически десници, аз продължавах да крещя:
— Недейте! Моля ви! — Написах го под нареждането на баща ми и пак го закрещях: — Моля ви, недейте! Не бива!
Не ме чуваха. Никой не ме чуваше, освен собствения ми изтръпнал от ужас мозък. Но как да им напиша, че не ме спасяват по този начин? Че ме пращат към онова, с което бе завършило видението ми и което аз досега бях премълчавал? Нали ще го прочетат като мизерната паника на уплашения да остане сам срещу загадките хлапак!
Осемте десници завършиха своя произнасящ смъртната си присъда над мен полет нагоре. Натам, където според надеждите им лежеше спасението ми. После баща ми, вместо да продължи нарежданията си, като дете ме хвана за ръката и ме поведе със себе си. Мислех, че ме води към шлюза при аварийната торпила и тръгнах покорно, а той ме заведе при окулярите за пряко наблюдение. Вероятно искаше да ми съобщи нещо интимно, за сбогом, на плочата за писане на глупости. Беше празна, само горе някой бе изменил най-стария лозунг в „Не плюй в нищото, то не ти е виновно!“ Баща ми ме побутна обаче към окулярите и аз разбрах какво искаше. Наведох се, погледнах навън в безпрогледността и безвремието, но не видях друго, освен една аварийна торпила с един легнал в нея човек, която весело се носеше към искрящия огнен водопад на пространството. Изправих се, обърнах се към него, но баща ми не можеше да знае, че лицето ми не е озадачено, че цялото искри от една студена и треперлива веселост. Той ми посочи плочата, на която бе написал през това време: „Видя ли къде те пращаме!“