Поздрави на Икар и на неговата Териана! И му кажи да не се заседява дълго край полите й! С тия скафандри все едно не можем да се прегърнем като хората.
Писмото е било закрепено на люка на шлюзовата камера, където се намираше аварийната торпила. Едва когато ми го връчиха, аз научих, че баща ми и Рей щели ръчно, с помощта на специално конструирана система от лостове и макари, да изведат торпилата навън. Цели десет часа Рей и Целер ми втълпяваха в кой момент какво да върша, но не ми казаха, че излитането й е трябвало да струва живота на двама души. А и аз, заслушан във вътрешния си хаос, не запитах как изобщо ще излети торпилата от шлюза с ракетни двигатели — нали щеше да прати по дяволите целия звездолет. Или най-малкото — ще го разхерметизира. За да се откъсне от кораба, е било нужно тя да се избута навън и да се обърне ребром, та огнената струя да не засегне кораба. Но тъй като не било сигурно дали това ще се окаже възможно срещу натиска на външното поле, чиято сила не познавахме, било решено първо да се направи опитът с извеждането на торпилата. Само ако това се удадело без непосредствени последствия за двамата, щели да ме пуснат през една тръба да вляза в нея. Предположението на баща ми било, че колкото и силно да е вън полето, то няма моментално да убие човека в суперскафандър, който надеждно го защищава в поле от сто хиляди ерстеда. Вероятно само ще снижи работоспособността му и ще предизвика органични увреждания, които по-късно ще доведат до фатален край. Но нали този край очакваше всички ни!
Не вярвам, че Рей и Целер бяха премълчавали всичко това, само защото е имало да ми казват по-важни неща, а писменият начин на общуване изискваше повече време. Баща ми заявил, че той ще бъде единият. Чувам го да казва: „Моля, аз командувам тази експедиция, а човекът в торпилата е моят син“ — макар че го е написал. За другото място се състезавали Рей и Целер, които смятали за свой дълг да осъществят докрай проекта си. Решили въпроса с жребий. А ето че Дарян бе ги лишил от възможността да увенчаят своето дело. След тричасовата почивка, която бяха си дали, за да наберат физически сили, баща ми и Рей заварили торпилата залепена с люка си за изхода на шлюзовата камера. Проходната тръба също била поставена безупречно на мястото й. През същите тези три часа, дадени и на мен за почивка, аз бях дописвал своите глупави записки.
Как бе го извършил сам, когато то навярно и за двама би било изключително трудно? Иначе баща ми никога не би пожертвувал друг човек, освен себе си. Лудостта ли бе му дала силите, оная лудост, която се ражда в тишината и която аз все пак не успях да предотвратя?
В друга бележка той съобщаваше кратко, че при разхерметизирването на шлюза движенията му рязко се забавили. Имал затруднения с дишането, заболял го черният дроб, но той и друг път бил се обаждал понякога. Магнитометърът на скафандъра му си останал безжизнен. Без да бъде сигурен дали не е илюзорно — може да е било от физическите усилия или от влиянието на полето върху организма му — видял слабо светене по самата повърхност на скафандъра, торпилата и стените на шлюза. Нещо като така нареченото синхронтронно светене, което се получава, когато атомарен водород се движи в свръхсилно поле със субсветлинна скорост. Но сравнението му е теоретично, защото той само е учил за такова светене, никога не го е виждал… Ние обаче не видяхме никакво светене. Не знам какво са си помислили другите — възможно е да са решили, че то се е получило при първото нахлуване на околната материя в заприличалия на реактор шлюз, може и да са се зарадвали, че знаят сега къде и как се ражда водородът, тази праматерия за звездите. Аз обаче отново го приписах тогава на реактора на тишината, защото знам с колко измамни светлини тя е в състояние да прогонва мрака пред гладните ни очи.