— Можете да свалите скафандъра, Зенон — каза ми Терин. — Всички проверки са минали.
Но аз се бях вкаменил. Стоях до затворилата се зад гърба ми врата и гледах своя приятел Алек Дери. Ето кой беше се завърнал! И седеше сега в креслото за пациентите ни и… не приличаше на себе си. Очаквах да ми се ухили радостно, както в първия миг направих това аз, очаквах да вдигне ръка за поздрав, но той дори не помръдна. А погледът му, който се плъзна сякаш случайно по скафандровото стъкло пред лицето ми, не издаде с нищо, че ме е познал. Беше някакъв боязливо-стеснителен поглед, блуждаещ и бягащ от нещо, поглед, който не искаше да среща въпросите в чуждите очи.
— Здравей, Алек — казах аз. — Добре дошъл! — и го казах така тихо и така обезпокоено, че едва ли някой го чу.
Лицето на Алек, отпуснато, жълто, състарено, не трепца с нито едно мускулче. Косите над слепоочията, над тия двайсет и три годишни слепоочия, бяха съвършено бели.
— Вие сте близък с него, нали, Зенон? — запита ме Терин и добави, след като бе изгледал и двама ни с откровена изпитателност: — Затова ви повиках. Нещо е станало с вашия приятел, трябва да ни помогнете да го разберем.
Сега видях и другия човек в кабинета — самия първи координатор! Не, не беше той, а неговият холографски образ, прожектиран насред кабинета, но работата все пак изглеждаше много сериозна. Първият координатор на Икар не удостояваше току така някого дори и с холограмното си присъствие. Пък и ръководната петорка се интересуваше само от общите отчети на разузнавателните полети, с останалото се занимаваха съответните специалисти.
— Как мина, Алек? Хайде разказвай! — рекох аз колкото се може по-безгрижно, нетърпеливо смъквайки от себе си досадния скафандър.
Терин дойде да ми помогне, но то беше само повод да се приближи до ухото ми:
— Мълчи вече трети ден. После ще ви оставим и насаме, но сега искам да изпробвам нещо. Намерихме един-единствен запис от цялата експедиция, всичко друго е унищожено. По една случайност звукозаписващият апарат на жена му се е включил. Хем ще го чуете и вие, хем ще видим как ще реагира. Не сме му го пускали още, защото имам чувството, че симулира.
— А тя къде е? — запитах аз също шепнешком.
— Мъртва е. Лежеше в празна анабиотична вана, кранът на криопротектора изобщо не е пускан, всичко беше спряно, само вентилите за кислорода бяха отвинтени ръчно. Прилича на самоубийство. Нали знаете, онова приятно самоизгаряне с кислород?
Пуснах скафандъра на пода, защото ръцете ми съвсем отмаляха. Това чудно момиче, това разкошно момиче Нила — мъртва!
— Алек — обърна се Терин към завърналия се разузнавач, а гласът му беше необичайно строг. — Ти не искаш да ни разкажеш нищо за пътуването си, но ние все пак ще го чуем, ще го чуем от твоите уста. Слушай и ти!
И той докосна клавиша на апарата, с който записвахме и прослушвахме анамнезите. Струната в него дълго време се размотаваше безмълвна, след това се чу някакъв шум и пръхтене като от физическо усилие — изглежда, тъкмо то бе включило диктофона на Нила. Всеки разузнавач носи непрекъснато по време на експедиция в дрехите си звуко– и фотозаписен апарат. А после струната изведнъж закрещя с гласа на Алек:
„Ставай! Чуваш ли, ставай! Аха, не искаш! — и внезапно утихна до шепот. — Защо ме напусна? Нила! Защо ме остави сам? Уплаши ли се, момичето ми? Нима е толкова страшно? Защо не ми каза какво мислиш, какво трябва да мисля и аз? Защо мълчиш, проклетнице? — кресна отново магнитната струна. — Защо избяга, подла и страхлива твар? Или искаш да кажеш, че това е твоят отговор? Че и аз трябва да си дам такъв отговор? Ъххх! — Беше някакъв звук като хъркане и като скърцане със зъби. Но след няколко мига гласът отново стана нежен и унесено страдащ. — Искаш ли пак да ти разкажа всичко? Хайде, аз пак ще ти го разкажа, а ти ще помислиш, хубаво ще помислиш и заедно ще решим какво да правим. Тоби, махни се! Махни се, ти казвам, глупава машино! Ще те изключа, така да знаеш! За какво сме те създали, глупако, като човек не може да разчита на теб?“