Тия закани бяха отправени навярно към някой от психороботите, който сигурно е усетил душевното разстройство на астронавта и е поискал да се намеси в неразумните му действия. Последва звън от метал, пъшкане като при борба, някакъв трясък. И отново гласът на Алек след къс, ехиден смях:
„Прощавай, мила, трябваше да се справя с тоя глупак. За щастие и в неговата касетка струната е празна. За щастие ли казах? Дяволска история! Никакъв запис да няма! Звук да няма записан! Нима е възможно, като всичко чух с ушите си, като го видях с очите си, като запомних всяка негова дума, така както не помня дори твоето «да», когато ти се обясних в обичта си и те попитах готова ли си да тръгнеш с мен? Нила! Разбираш ли нещо, скъпо момиче? Нима наистина съм се побъркал? Кажи, побъркан ли бях, когато ти ме изпрати до шлюзовата камера, когато излязох от кораба подир това машинно говедо Тоби? Та нали и ти чу гласа? Чакай, припомни си всичко отначало и ще видиш, че не е възможна никаква халюцинация, че не съм измислил нито думичка! Открихме ли планета в екосферата на невидимото слънце? Открихме. Изчислихме съществуването й, а после я и намерихме. Какво необикновено има тука? Планетите около тия слънца, които излъчват енергията си само в инфрачервения край на спектъра, трябва да са невидими за очите ни, това е азбучна истина, макар и ние с теб, нещастнице, за пръв път да се сблъсквахме с нея. А уредите я регистрираха и орбитата й установиха, и масата, и… всичко, само че аз сега го заличих. Икар не бива да знае къде се намира тая планета, затова! Не съм ли прав, кажи? Облетяхме ли планетата? Облетяхме я. И радиосонди, и визуални наблюдения с инфрачервения локатор, и… нищо! Празна и гладка като гумена топка за игра. А после пресякохме лъча на пеленгатора. При втората обиколка. Чакай, чакай, та нали ти го откри? Нали ти каза: Алек, това е най-обикновен радиопеленгатор. Да се спуснем все пак! А аз се пошегувах: Мила моя, това може да са и сигнали, че не бива да се спускаме. Но ти настояваше: Никакви сигнали не са, ето виж електронния аналог! Елементарна повторяемост на елементарен радиосигнал за пеленгиране, най-обикновен радиомаяк, който е открит на Земята още от времето на първите самолети. Никакъв друг смисъл не може да се дешифрира. А аз исках да бъда спокоен и казах…“
— Не! — изкрещя другият Алек, онзи, който седеше срещу нас, и скочи от стола. — Не е вярно. Спрете го! Лъжа е!
И се спусна към апарата с юмруци, готови да го разбият. Увлечен в записа, аз бях забравил да наблюдавам приятеля си, но Терин не бе пропуснал това и сега вече с мъка задържаше разбеснелия се Алек. Първият координатор също направи едно движение като да побегне или да се спусне на помощ. За кой ли път усетих противната аморалност на тия холографски посещения — хем те има, хем те няма!
— Неро, вържи пациента! — изпъшка Терин и кабинетният ни робот се откъсна мълниеносно от своя ъгъл, сграбчи бедния Алек с четири от механичните си ръце, отнесе го обратно на стола, сръчно препаса каишите през гърдите, ръцете и краката му. После роботът застана настрана до главата на жертвата си, която се гърчеше в неразкъсваемия бандаж, а металическото му туловище сякаш доби изражение на доволство от току-що свършената работа. Аз за пръв път присъствувах на подобно зрелище — робот да се отнася така към човек, и гърдите ми се изпълниха със смут. Наистина, човек никога не би могъл така бързо и успешно да се справи с умопомрачения си брат, но все пак имаше нещо силно унизително за човешкия род в това необичайно взаимоотношение между него и автомата. Някъде в съзнанието ми, по-скоро като усещане, се мярна мисълта, че ако аз някога станех председател, първата ми работа ще бъде да изгоня тия неровци от кабинетите на контролния съвет.
Извърнах глава, опитвайки се да си внуша, че Алек Дери вече не е моят най-добър приятел, а само един пациент, и то в кризисно състояние. Терин оправяше нервно дрехите си, изглежда и него бе смутило обстоятелството, че се е видял принуден да прибегне до тая функция на робота — и върна струната в апарата на онова място, от което бяхме престанали да я слушаме.
„А аз исках да бъда спокоен — повтори гласът на Алек — и казах: Добре, мила, склонен съм да приема, че това е пеленгатор, който ни сочи посоката за кацане, склонен съм и да се спусна на стотина километра по него в тая непрогледна тъмница, да видим какво ще стане, но нямам никакво намерение, скъпа моя, да слизаме на тая глупава черна топка, която при това е достатъчно голяма, та да ни изяде половината от горивните запаси при обратното излитане. Затова обуздай жаждата си за приключения! Помниш ли, така ти казах? Защото ти твърде неприлично се развика. Та трябваше още и да ти напомням, че инструкциите за разузнавачи от нашия клас не разрешават никакво кацане на каквото и да било небесно тяло. Освен ако сме аварийно принудени…“