Беше странно да се слуша неговият разказ — странно? — не, зловещо — и студените тръпки хукваха с бодливите си копитца по гърба ми всеки път, щом си представях, че тоя загадъчен разговор се е водел между явно полуделия Алек и неговата мъртва съпруга. Някъде в безкрайните черни пространства около някакво невидимо слънце. Има ли нещо по-ужасно от това, да останеш сам в ракетата с един мъртвец на борда, а този мъртвец да е най-скъпият ти човек, и да се косиш така месеци наред, незнаейки дали изобщо ще видиш отново живи хора? Чудно ли е, че мозъкът на моя беден приятел не бе издържал? Очевидно нашите астронавигатори се заблуждаваха, въобразявайки си, че говорещите психороботи ще намаляват самотата на човека в Космоса. Те действително са славни машини, те хилядократно увеличават силата и увереността на космическия завоевател, но дали тяхната безчувствена разсъдъчност и машинната аналитичност в начина им на говорене не засилваше в такава ситуация още повече самотата на човека, ме изостряше до пароксизъм усещането му за пустота на пространството, което той иначе би могъл да насели с въображението си?
Ето проблем, който не беше ми се изпречвал пред погледа! Трябваше да се проучи и аз помислих, че няма да е зле да излетя сам за няколко месеца в компанията на полагащите се на всеки разузнавач психороботи. А това мое хрумване се оформи и като решение, когато научих по-късно, че Алек се опитвал да погуби кораба, че бе посягал и на живота си, но психороботите, за които основната програмна задача е безопасността на полета — един от тях, неизвестен за пасажерите, постоянно контролира тяхното психическо състояние, — в последна сметка го хванали и го приспали в анабиотичната камера, а после сами извели кораба на определената му за срещата с Икар орбита.
„А ти започна да ликуваш, когато се спуснахме на около хиляда километра над повърхността: сигналът ставал все по-фиксиран, явно бил насочен към нас, при първата ни обиколка го нямало. Вярно, но миличка моя, отгде ще се вземат живи същества в тая черна каменна пустиня, освен ако не са се заврели като влечуги в дупките си? А като са толкова умни, че да имат радиопеленгатор, защо не ни дадат и някое друго сигналче, защо не ни кажат нещо на своя си език? Разбирам те, мила моя, всекиму се иска да зърне най-после някаква живинка, след като толкова години не сме срещнали даже вирусче по пътя си, дори там, където всички наши предварителни проучвания доказваха вероятността да съществува нещо органично, но… Помниш ли, тъкмо това ти говорех, когато се чу гласът? Нила, ти го чу, нали и ти го чу? Чу го, разбира се, та аз още помня лицето ти, върху което беше се вкаменило твоето ликуване! Той каза, тоя проклет глас — още ми звучи в ушите: «Другари, можете да кацнете. Безопасността ви е гарантирана. Както и обратното излитане.» Нали това каза? На нашия език го каза. И го повтори. И добави направо, сякаш ни заповядваше: «Кацнете, чакаме ви!» А ние се оглеждахме като луди, защото гласът ехтеше в самата пилотска кабина, но нямаше никой освен нас и четирите психоробота. Тогава аз се провикнах просташки: «Кой си ти, бе?» А той се засмя с глас на робот: «Аз съм този, когото търсите. Хайде, кацвайте смело! Нали сте покорители на Космоса?»
Нила, казах ти аз, Нила, тая работа никак не ми се харесва. Да се махаме, дорде е време! Но ти беше съвсем пощуряла. Ще кацнем, Алек, почна да викаш ти, трябва да кацнем — и погна роботите да подготвят кацането. Виждаш ли, крещеше ти и сочеше локатора, виждаш ли? Идеално място, по-гладко от космодрум, само атмосфера липсва и е тъмно. Нила, молех те аз, помниш ли как те молех? Нила, не бива да кацаме, нямаме това право, бъди разумна! А ти ме нарече страхливец и каза още, че съжаляваш, загдето си тръгнала с такъв страхливец. За пръв път те виждах така освирепяла. Ужасно нещо сте вие, жените, а ти си най-ужасната от всички! Сега мога да ти го кажа. Чуваш ли го? Чуваш ли, Нила?…“
Имах чувството, че това го изкрещя оня Алек, вързаният, но той седеше, отпуснал глава, безжизнен след изтощителните опити да се освободи от бандажите, или все още замаян от аерозолния опиат, който роботът бе му духнал в носа, за да го укроти. А може би така го беше смазал и фактът, че ние все пак научихме неговата тайна, която анамнезният апарат ни разказваше сега, отново стихнал до трагично-изповеден шепот:
„И аз повече не ти възразих. И кацнахме. И ти ми каза да държа за други смехотворното си кавалерство, щяло да ми потрябва на Икар при търсенето на нова съпруга, така ми каза, защото искаше да излезеш ти. Но аз те принудих да останеш, все пак командир на кораба съм аз, а на командира ти си длъжна да се подчиниш. Предложих ти: Нила, да пуснем един от психороботите. Той ще свърши всичко по-добре от нас; след като нарушихме веднъж инструкциите, нека не ги нарушаваме втори път, нека не оставяме само един човек в ракетата! Но ти пак ми се присмя така, както никога не си ми се присмивала. А аз си въобразявах, че ме обичаш. И ти вярвах. Знам, знам, че главната инструкция повелява при среща с висши същества разузнавачът да се явява лично, защото психороботът няма достатъчно широк обхват на избираемост в поведението си и може да ги настрои враждебно към нас. Но все пак, като командир, аз имам пълни права на действие и нямаше да сляза, щях да пратя Тоби и Вари. Защото ако изтерзаните ни от скука мозъци са чули някакъв глас, който да говори като земен човек, и ако сме уловили някакви тъпи късовълнови излъчвания, каквито ги има с милиони из Космоса, това не означава още, че ни предстои среща с разумни същества. Нила, Нила! Какво стана с тебе, обезумя ли, та ми се присмиваше така дивашки? Не, наистина, трябваше да те пусна да идеш, тогава може би нямаше, може би нямаше… Чуваш ли? За последен път ти го разказвам и след това вече никой, никой няма да го чуе от мен, никой няма да го научи изобщо. Ще мълча, както мълчиш ти сега, за да не правят и други това, което ти направи, мило мое, нещастно, объркано, сломено момиче… Защо ми трябваше да излизам? Защо? И нямаше да изляза, наистина нямаше да изляза, ако Тоби не беше се върнал най-спокойно и не беше казал: «Всичко е наред, Алек.» С тази просташка фамилиарност, дето са я измислили конструкторите му, интимност на отношенията ни да създават. Гадост! Какво като е психоробот, какво като е най-съвършеният от всички роботи? Да не би това да го прави равен на човека, та ще ми говори така! Ядосах се и пак нямаше да изляза от шлюза. Страх ме беше, но за теб ме беше страх, дяволско момиче. А не защото трябваше да стъпя за пръв път на някаква планета. Как да те оставя сама? Да, нямаше и крачка да направя в тая проклета тъмнина, ако не беше се обадил тогава и онзи: «Всичко е наред, Алек. Можеш да дойдеш.»