Ужас, Нила! Такава тежест! Върху магнит като че ли бях стъпил. Едва си отлепях краката от камъка. Как ли живеят хората на нашата мила Земя, която ние с теб никога няма да видим? Не, да пълзиш в такава гравитация сигурно е кошмарно! А наоколо абсолютна тъмнина, непрогледна! Пуснах прожектора на пълна мощност, но едва различавах психоробота, макар да стоеше само на два метра от мен. Просто необяснимо! А аз и не можех вече нищо да си обяснявам, нищо да съобразявам. Тоя глас беше парализирал мозъка ми. «Вървете! — каза тон. — Направо!» Върви, Тоби, заповядах му аз и чувствувах, че го изричам против волята си, че някой друг говори през моя мозък. Накъде? — попита той, а аз повторих: Направо, Тоби. И той се заклатушка като пиян, защото неговият машинен мозък също бе смутен. Аз се влачех зад самия му гръб и нямах сили дори да взема в ръка плазмения пистолет, така го и оставих на мястото му. И нищо не виждах, освен гърба на Тоби — по-далеч прожекторът ми губеше лъчите си, сякаш някаква бездна ги поглъщаше без остатък. Спуснах и инфрачервения визьор пред очите си, но докъдето стигаше обхватът му, не се виждаше нищо друго, освен гладка като асфалт черна повърхност, без нито една поричка по кея. Тоби едва-едва пристъпваше, като животинче, надушило пред себе си опасност. Имах чувството, че всеки миг ще се обърне и уплашено ще се свре в краката ми. А него поне не можеш да обвиниш в страхливост. И тъкмо се готвех да му дам заповед за връщане, ГЛАСЪТ пак се обади. Сякаш висеше над шлема ми, дяволът! «Не се страхувай, Алек, безопасността ви е осигурена!» Вдигнах глава — пак същата непрогледност. Чудна история, дори звезди не се виждаха на това небе! А после… изведнъж стана светло. Да, светло като в спалнята на нашия кораб, Нила, като в нашата младоженческа спалня. И ние с Тоби се намирахме в някакво кълбовидно помещение със златистожълти, сякаш огрени от слънце стени, в някаква съвършено празна стая. Как се бяхме озовали в нея и Тоби не може да ти каже, не само аз. Изобщо нищо не усетихме, просто стана светло около нас, съвсем внезапно, съвсем неочаквано, и ние се видяхме обградени от някакъв купол с десетина крачки диаметър. Провери стените! — казах аз на Тоби, защото те не приличаха и на стени, а на светлинна завеса, и той протегна всичките си ръце и тръгна да опипва стената, и вървеше, и вървеше, и все не можеше да я достигне, защото тя със същата скорост се движеше пред него. Стой! — изкомандувах аз и хукнах подире му, «хукнах», разбира се, доколкото можех в условията на тая гравитация. Протегнах също ръце, но те не напипаха нищо. Отидохме към насрещната стена на кълбото — пак същото. А тая зад гърба ни отново бе заела мястото си. Тоби, видя ли какво стана? — рекох аз. — Попаднахме в клопка! Хайде, поразмърдай си чарковете и решавай как да се измъкнем! — така му говорех, защото съвсем бях се слисал. А той — какво ли може да го разтревожи машинното говедо! — отвръща с роботското си равнодушие: «На риманово пространство прилича, Алек. Няма да излезем от него, ако Нила не успее да го унищожи със свръхмагнита. Но оттук не можем да й предадем никаква информация. Полето изкривява сигналите и ги връща. Трябва да се опита още с телепатия. Възможно е биовълните да проникнат. Решавай ти, аз нямам програмирана подобна ситуация.»