— Ти си да’цанг, Белдеин. Трябва да си го чула. — Не й беше нужно краткото кимване на Белдеин; според айилския закон го съобщаваха на „презряната“ като присъда. Това поне го знаеше, макар и да не знаеше много повече. — Дрехите ти, както и всичко останало от вещите ти, което може да гори, е изгорено, защото никоя айилка не би пожелала да притежава вещ, принадлежала на да’цанг. Всичко останало е било нарязано на късчета или смачкано и захвърлено, дори накитите, които си имала, и заровено в клозетна яма.
— И… И коня ми ли? — попита обезпокоено Белдеин.
— Те не убиват коне, но твоят къде е, не знам. — Сигурно го бяха продали на някого в града или го бяха дали на някой Аша’ман. Ако й кажеше това, щеше повече да навреди, отколкото да помогне. Верин като че ли си спомни, че Белдеин бе една от онези млади жени, които изпитваха дълбока страст към конете. — Оставили са те да задържиш пръстена, за да ти напомня коя си била и така срамът ти да стане още по-голям. Не знам дали биха ти позволили да се закълнеш на ал-Тор, дори на колене да ги молиш. Макар да ми се струва, че за теб това би било невероятно.
— Няма да го направя! Никога! — Думите обаче прокънтяха кухо и раменете на Белдеин се смъкнаха. Разтърсена беше, но не достатъчно.
Верин изписа топла усмивка на устните си. Един мъж някога й беше казал, че усмивката й му напомняла за починалата му майка. Надяваше се, че поне в това не я беше излъгал. Малко по-късно се бе опитал да мушне кинжал между ребрата й и тази нейна усмивка се оказа последното, което видяха очите му.
— Не виждам никакви причини да го направиш. Не, боя се, че ти по-скоро ще трябва да мислиш за безполезния труд, който те чака. Това при тях е срамно. Срамно до мозъка на костите. Разбира се, ако преценят, че ти не го приемаш така… О, милата ми. Готова съм да се обзаложа, че не ти харесва да копаеш дупки в земята без дрехи на гърба, дори да те пазят само Деви. Но представи си, да речем, че те накарат да стоиш така права в една шатра, пълна с мъже? — Белдеин се дръпна ужасена. Верин продължи да бърбори; бърборенето го беше усвоила почти до равнището на Талант. — Само ще те накарат да стоиш така пред очите им, нищо повече, разбира се. На да’цанг не се позволява да вършат нещо полезно, освен при голяма необходимост, а един айилец по-скоро би прегърнал вмирисана леш, отколкото да… Е, не е никак приятна тази мисъл, нали? Във всеки случай, за такива неща трябва да мислиш тепърва. Знам, че ще се съпротивляваш толкова дълго, колкото можеш, но не съм сигурна какво толкова има да му се съпротивлява човек. Те няма да се опитват да измъкват някаква информация от теб, или нещо друго, както правят с обикновените пленници. Но изобщо няма да те пуснат да си отидеш, докато не се уверят, че срамът е проникнал толкова дълбоко в душата ти, че там не е останало нищо друго. Дори това да отнеме остатъка от живота ти.
Устните на Белдеин се размърдаха беззвучно, но все едно че беше изрекла думите високо. „Остатъка от живота ми.“ Тя помръдна неловко на възглавницата и направи гримаса. Изгарянията или отоците, или схваналите се от непривичния труд мускули.
— Ще ни освободят — най-сетне промълви тя. — Амирлин няма да ни остави… Ще ни освободят или ние ще… Ще ни освободят!
Вдигна рязко сребърната чашка и загълта, докато не я изпразни, а после я протегна за още. Верин отпрати калаената кана по въздуха и я спусна на пода, за да може Белдеин да си налее.
— Или ще избягате? — каза Верин и мръсните ръце на Белдеин трепнаха и водата се плисна извън чашата. — Виж какво. За това имате точно толкова шанс, колкото да ви освободят. Обкръжени сте от армия айилци. А и очевидно ал-Тор може да призове неколкостотин от онези Аша’ман когато си поиска, за да ви изловят. — Другата жена потръпна, а и самата Верин едва се сдържа да не го направи. Тази малка неприятност трябваше да се спре още в началото. — Не, боя се, че ще трябва някак да намериш изхода си сама. Да се оправиш с нещата такива, каквито са. Разбери, във всичко това си съвсем сама. Знам, че не ви позволяват да говорите помежду си. Съвсем сама — въздъхна тя. Две широко отворени очи я изгледаха, сякаш виждаха червена усойница. — Не е нужно да го правиш по-лошо, отколкото е. Позволи ми все пак да те Изцеря.