Едва изчака жалкото й кимване и се премести до нея, коленичи и постави длани върху главата й. Младата жена беше почти готова. Верин се разтвори за още сайдин и запреде потоците на Цера, а Зелената изпъшка и се сгърчи. Полупразната чаша изпадна от ръцете й и политналата й настрани ръка събори каната, Е, сега вече наистина беше готова.
В миговете на объркване, обхващащи всеки, след като е Изцерен, докато Белдеин все още примигваше и се мъчеше да се съвземе, Верин се разтвори още повече, разтвори се през изваяния като цвете ангреал в кесийката си. Не беше много мощен този ангреал, но достатъчно, а за това нещо тя имаше потребност от всяка допълнителна трошица Сила, която можеше да й даде. Потоците, които започна да тъче сега съвсем не приличаха на Церенето. В тях сега най-вече преобладаваше Дух, но имаше също и от Вятър, и от Вода и Земя — последното бе малко трудно за нея, и дори нишките на Дух трябваше да се разместят и преподредят отново и отново, толкова сложно, че можеха да смаят и най-изкусната тъкачка на килими. Дори някоя Мъдра да надникнеше в шатрата, едва ли щеше притежава редкия Талант да разбере какво върши Верин. Трудности щяха да я сполетят, навярно болезнени трудности, така или иначе, но щеше да преживее всичко, стига да не откриеха.
— Какво… — промълви замаяно Белдеин. Главата й щеше да се люшне, ако Верин не я държеше в ръцете си. Клепачите й бяха полузатворени. — Какво ми… Какво стана?
— Нищо, което би ти навредило — увери я Верин. Жената можеше да умре след година или след десет заради това, но самият сплит нямаше да й навреди. — Повярвай ми, толкова е безопасно, че може и на бебе да се използва. — Разбира се, това зависеше от решението ти какво да направиш после с бебето.
Трябваше да подреди потоците нишка по нишка, но говоренето като че ли по-скоро помагаше, отколкото пречеше. А и твърде дългото мълчание можеше да породи съмнение у двамата пазачи отвън. Очите й пробягваха често към полюшващото се платнище на входа. Искаше отговори, които нямаше намерение да споделя с никого, отговори, които никоя от жените, които разпитваше, нямаше да й даде драговолно, дори да ги знаеха. Един от малките ефекти от тези сплитове бе в това, че отваряше разума и развързваше езика по-добре от всяка билка — и този ефект настъпваше бързо.
Тя сниши гласа си почти до шепот и продължи:
— Това момченце ал-Тор, изглежда, смята, че си има донякъде поддръжнички в Бялата кула, Белдеин. Тайни, разбира се. Трябва да са тайни. — Дори ако някой човек опреше ухо до платнището на шатрата, щеше да долови само, че си говорят нещо. — Кажи ми всичко, което знаеш за тях.
— Поддръжнички? — промърмори Белдеин и се опита да се намръщи, което, изглежда, се оказа извън възможностите й. Размърда се, въпреки че движението едва ли заслужаваше думата „развълнувано“, по-скоро бе плахо и немощно. — Негови? Сред Сестрите? Не е възможно. Освен самите вас, които… Как можахте, Верин? Защо не се възпротивихте поне?
Верин изцъка раздразнено. Не заради глупавото предположение, че е могла да се възпротиви на един тавирен. Момчето изглеждаше толкова уверено. Защо? Гласът й остана тих.
— Имаш ли някакви подозрения, Белдеин? Чувала ли си някакви клюки преди да напуснеш Тар Валон? Да шепнат нещо? Някоя, която да е намекнала да се отнесете с него другояче? Кажи ми.
— Никоя. Коя би могла?… Никоя не би могла да… А толкова се възхищавах от Кируна. — Имаше нотка на тъга в унесения като в полусън глас на Белдеин, а сълзите, потекли, от очите й, оставиха дири по запрашеното й лице. Само ръцете на Верин я придържаха да седи изправена.
Верин продължи да налага пласт по пласт нишките на сплита си, а очите й пробягваха от работата й към платнището на входа и обратно. Усети, че и тя самата почти се изпотява. Сорилея можеше да реши, че има нужда от помощ в разпита. Можеше да доведе някоя от останалите Сестри в Слънчевия палат. Само да разбереше някоя от Сестрите за това, усмиряването й беше почти сигурно.
— Значи трябваше да го доставите на Елайда изкъпаничък и кротичък — продължи тя малко по-високо. Тихият тон бе продължил твърде дълго. Никак не й се искаше двамата отвън да докладват, че си шепне с пленничките.
— Не можех… да се изкажа… против решението на Галина. Тя водеше… според заповедта на Амирлин. — Белдеин отново се помръдна немощно. Клепките й изпърхаха. — Трябваше… да го накараме… да се покори! Трябваше да се подчинява! Не биваше… да се държим с него… толкова, грубо. Сякаш го… подложихме… на разпит. Грешка.