— Отведете я настрани — каза им Елейн и им махна с ръка да се отдръпнат от Прага. Те се подчиниха и заприклякаха, като едва не изтърваха Испан; мърмореха извинения и към Елейн, и към закачулената си пленничка. Реане и останалите заситниха до тях, поглеждайки с безпокойство Сестрите около Мерилил.
Почти моментално войната на погледите се подхвана отново: Айез Седай към Родственичките, Плетящия кръг към Ветроловките и Ата-ан Миере — към всички, на които попаднеха очите им. Не, тя нямаше да започне да им крещи! Макар че Нинив винаги постигаше по-добри резултати с викане. Но не искаше да ги разтърсва, докато им дойде умът в главите, да ги разтърси така, че зъбите им да затракат. В това число и Нинив, която уж трябваше да организира всичко, вместо да стои и да зяпа в дърветата. Но какво ли щеше да бъде, ако Ранд бе този, който може да загине, освен ако тя не намери начин да го спаси?
Изведнъж в очите й занапираха сълзи. Ранд щеше да умре и тя не можеше да измисли нищо, за да предотврати това. „Бели ябълката, която е в ръцете ти, момиче, а не тази, която е на дървото — сякаш прошепна тъничкият гласец на Лини в ухото й. — Сълзите са за после; заплачеш ли предварително, само си губиш времето.“
— Благодаря ти, Лини — промълви Елейн. Старата гледачка понякога ставаше досадна: така и не признаваше, че някое от децата, за които се е грижила, е пораснало, но съветите й винаги се оказваха добри. Само защото Нинив бездействаше не бе причина и тя да си остави задълженията.
Слугите вече подкарваха животните по петите на Плетящия кръг — започваха с товарните. Нито едно от тях не носеше лекомислени неща като дрехи например. Можеха да вървят пеш, ако се наложеше да изоставят ездитните коне от другата страна на Прага, и да носят това, в което бяха облечени, ако се наложеше да оставят останалите товарни животни, но това, което беше на гърбовете на първите, не можеше да се остави в ръцете на Отстъпниците. Елейн даде знак на сбръчканата жена в челото на колоната да я последва настрани, за да отвори път на останалите.
После развърза и отметна грубото платнище на вързопа, и откри безразборната, приличаща на смет купчина предмети, нахвърляни както падне, един върху друг, някои увити с гнили парцали, които се разпадаха в ръцете. Прегърна сайдар и започна да ги подрежда. По-голямата част сигурно наистина беше боклук. Тя хвърли на земята някаква ръждясала броня, после счупен крак от маса, част от блюдо, очукано калаено канче, след него — топ изгнил плат с незнаен цвят и тъкан, който почти се разпадна в ръцете й.
Складът, където бяха намерили Купата на ветровете, беше натъпкан до тавана с вещи, чието място беше на боклука, смесени с още предмети, използващи Силата, освен Купата, някои прибрани в проядени от мушика ковчежета и сандъци, други нахвърляни безразборно. В продължение на стотици и стотици години Родството беше трупало скришно всичко, което можеше да е свързано със Силата — беше ги било страх да го използват, но още повече — да го предадат на Айез Седай. До тази заран. Това бе първата възможност за Елейн да види кое от всички тези неща си струва да се запази. Светлината дано дадеше Мраколюбките да не бяха отмъкнали нещо ценно. Бяха измъкнали някаква част, но със сигурност по-малко от една четвърт от това, което се съдържаше в онази стая, в това число и много боклук. Светлината дано дадеше тя да намери нещо, което да могат да използват. Хора бяха загивали само за да донесат тези неща в Рахад.
Тя не преливаше, само задържаше Силата и повдигаше поред всеки от предметите. Олющена глинена чаша, три счупени чинии, детска рокличка, проядена от молци, и една стара пробита обувка отидоха на земята. Каменно изделие, малко по-голямо от дланта й — на допир поне беше като от камък; можеше да е издялано от камък, макар че, странно защо, не приличаше съвсем на резбовано — цялото с тъмносини жилки, впиващи се навътре като корени. Сякаш леко се нагря, като го докосна; и съдържаше… отекваше… на сайдар. Това бе най-близката дума, която й хрумна. За какво беше предназначено, тя нямаше никаква представа, но несъмнено беше някакъв тер-ангреал. То се озовова от другата й страна, не върху купчината боклуци.
Купът с боклуци продължаваше да расте, но също така и другият, макар и по-бавно, с неща, които нямаха нищо общо помежду си, освен смътното им затопляне при допир и усещането, че отекват на Силата. Кутийка, която напомняше за слонова кост, покрита с вити червени и зелени спирали — тя грижливо я постави долу, без да отваря капачето. Човек никога не знаеше какво може да включи един тер-ангреал. Черна пръчица, не по-дебела от кутрето й, дълга една крачка, твърда и в същото време толкова гъвкава, че й се стори, че може да я огъне като обръч. Малко запушено шишенце, което сякаш беше изработено от кристал, с някаква тъмночервена течност вътре. Фигура на дебел брадат мъж с весела усмивка, държащ книга; висока две стъпки, тя сякаш бе от потъмнял от вековете бронз и трябваше да я прихване с две ръце. Други неща. Повечето обаче — боклук. И нито едно не беше такова, каквото наистина й се искаше да намери. Все още.