Мендан се приведе и я изгледа с удивително сините си очи. Един от двамата винаги оставаше с нея, каквото и да им кажеше. На слепоочията на Мендан беше завързана ивица червен плат с древния символ на Айез Седай. Като останалите мъже, които носеха това нещо, и като Девите, той като че ли само я чакаше да направи някаква грешка. Какво пък, те далеч не бяха първите и съвсем не бяха най-опасните. Седемдесет и една години бяха минали, откакто Верин за последен път бе допуснала сериозна грешка.
Тя отвърна на Мендан с преднамерено бегла усмивка и понечи да се дръпне обратно в шатрата, когато нещо изведнъж привлече очите й и я задържа като желязна стега. Ако точно в този момент айилецът се бе опитал да й пререже гърлото, нямаше и да го забележи.
Десетина жени бяха коленичили наблизо в редица и въртяха тежките каменни чукала върху плоските хромели, досущ като онези в най-затънтените ферми. Други жени сипваха зърно от кошници и прибираха грубо смляното брашно. Коленичилите жени бяха в тъмни поли и бели блузи, сгънати забрадки придържаха косите им назад. Една от тях, забележимо по-ниска от останалите, единствената, чиято коса не висеше чак до кръста или още по-надолу, нямаше по себе си никакви нанизи или гривни. Тя вдигна за миг очи и злобата по зачервеното й от слънцето лице се изостри, щом срещна погледа на Верин. Но само за миг, преди отново да сведе гръб над тежкия си труд.
Верин се дръпна рязко в шатрата и стомахът й се сви от болка. Иргайн, от Зелената Аджа. По-скоро — беше Зелена преди да я усмири Ранд ал-Тор. Засланянето затъпяваше и замъгляваше връзката към Стражника, но усмиряването я пресичаше като самата смърт. Единият от двамата на Иргайн почти веднага бе издъхнал от удара, докато вторият беше загинал, опитвайки се да избие хиляди айилци, без изобщо да направи опит да се спаси. Най-вероятно сега самата Иргайн също искаше да е мъртва. Усмирена. Верин притисна корема си с две ръце. Нямаше да повърне. И по-лоши неща беше виждала от една усмирена жена. Много по-лоши.
— Няма надежда, нали? — промълви хрипливо Турана. Хлипаше тихо и се взираше в сребърната чаша в треперещите си ръце, сякаш виждаше нещо далечно и ужасно. — Никаква надежда.
— Винаги има изход, стига да го потърсиш — отвърна Верини я потупа разсеяно по рамото. — Човек винаги трябва да го търси.
Мислите й запрепускаха бясно, без да засегнат Турана. Светлината бе свидетел, че коремът й сякаш се бе изпълнил с гранясала мас от гледката с усмирената Иргайн. Но какво търсеше тя сред жените, мелещи зърно? И облечена като айилка! Нима й бяха възложюга този труд само за да я види Верин? Глупав въпрос — дори при един тавирен, силен като Ранд ал-Тор и само на няколко мили оттук, все пак броят на уж случайните съвпадения надвишаваше приемливото. Нима бе сбъркала нещо? В най-лошия случай грешката й едва ли беше голяма. Само че понякога малките грешки можеше да се окажат също толкова фатални, колкото големите. Колко ли щеше да удържи, ако Сорилея решеше да я прекърши? Подозираше, че срокът ще се окаже отчайващо къс. В някои отношения Сорилея изглеждаше най-твърдата жена, която тя бе срещала в живота си. И едва ли нещо можеше да я спре. Грижа за друг ден. Никакъв смисъл нямаше да се опитва да превари самата себе си.
Тя коленичи и положи известно усилие да утеши Турана, но без да се престарава. Утешителни слова, които звучаха не по-малко кухо за самата нея, отколкото за Турана, ако се съдеше по замъгления й поглед. Нищо не можеше да промени положението на Турана освен самата Турана, а това трябваше да произтече от самата нея. Бялата сестра само захлипа по-силно и раменете й се разтресоха беззвучно, а сълзите потекоха неудържимо по лицето й. Влизането на двете Мъдри и на двамата млади айилци, които не можеха да се изправят в схлупената шатра, дойде почти като облекчение. Поне за Верин. Тя се надигна и ги посрещна с изискан реверанс, но никой от новодошлите не прояви интерес към нея.
Давиена беше зеленоока жена с жълто-червеникава коса, Лосайн — сивоока и с тъмна коса, съвсем леко червенееща се на слънцето. И двете бяха с една глава по-високи от Верин и на лицата и на двете се бе изписало изражението на жени, на които е възложена мръсна задача, която биха предпочели да прехвърлят на някой друг. Никоя от двете не можеше да прелее достатъчно, че да е сигурна, че ще задържи Турана сама но двете се свързваха, сякаш бяха оформяли кръгове през целия си живот, и светлината на сайдар около едната сякаш се сливаше с тази на другата, въпреки че не стояха една до друга. Верин се насили да се усмихне, за да не се намръщи. Откъде ли го бяха научили? Готова беше да заложи всичко, че само допреди няколко дни не са го знаели.