Страхуваше се, че се превръща в странник за събратята си и чужд за приятелите си. Ако се случеше да не се завърне от Алепо, оставаше надеждата, че ще отиде в Рая. Поне там да можеше да намери кътче, на което да принадлежи.
7
Ферганската долина
Сняг покриваше степите. Под безкрайната синева на небето въздухът режеше от студ. На утринното слънце се очертаха две фигури, увити в кожи, широкоплещестите им коне вървяха по пътя си.
— Трябваше да спечелиш — негодуваше Текудай. — Момчето ставаше за съпруг, колкото всяко друго. На татко му се щеше този брак да беше станал. Мисля, че дори ти го искаше. Ама не. Трябваше да спечелиш. Все трябва да печелиш.
Хутлун не му обръщаше внимание. Дъхът ѝ образуваше бели облачета във въздуха.
— Трябва да се омъжиш все някога — натякна ѝ той.
Ревнува, помисли си тя. Ревността, завистта му го изгаряха, за разлика от Джерел. Джерел непрекъснато се напиваше с черен кумис. За нищо друго не го беше грижа. Текудай беше воин с душа на воин. Само че редови. Нито имаше ум на пълководец, нито осанката на добър ездач. Хутлун знаеше, че боговете са я дарили и с двете. Тя беше по-добър ловец и по-добра ездачка от брат си и това го изяждаше отвътре.
Както и това, че и тя като майка си беше любимката на баща им. Сега баща ѝ имаше три жени, както и наложници, по татарския обичай, но продължаваше да скърби за Баягучин.
Баягучин почина, когато Хутлун беше на десет години. Беше първата съпруга на Кайду. Хутлун си я спомняше силна и изправена, с нрав, който отговаряше на осанката ѝ. Истинска татарка, говореше се, че и Чингис хан се побоявал от съпругата на Кайду. Хутлун беше наследила не само майчиния си плам, а и ясновидската ѝ дарба.
Изведнъж някакво раздвижване настъпи в степта. Два мармота, вероятно на около двеста стъпки, изсвириха от объркване при появата на тези натрапници в просторната пустош. Единият се шмугна под земята, другият се подвоуми, главичката му трепкаше озадачено, вирнал опашка.
Хутлун опря лъка на рамото си, вече държеше стрелата в дясната си ръка, движенията ѝ бяха толкова пъргави и овладени, че ги вършеше с лекотата, с която примигваше с клепки. Първата ѝ стрела — за втора нямаше да има време — улучи безпогрешно животинчето в главата, бърза и милостива смърт. Още храна за тази вечер, малко месо за зимната гозба.
Текудай едва беше смогнал да извади лъка си. Върна стрелата в дървения колчан на кръста си. Погледите им се засякоха.
Мразеше я.
8
Крепостта на тамплиерите в Акра
Над морския фар изгря сарацинска луна, съвършен полумесец. Жосеран застана до парапета, вперил поглед към спящия град. Чуваше как океанът се стоварва върху скалите под него.
Огромният манастир „Сан Сабас“ се издигаше в мрака, на хълма между венецианския и генуезкия квартал. Преди седем години монасите, които живеели в него, го изоставили и той начаса се превърнал в ябълка на раздора между представителите на двете съперничещи си търговски сили. Всяка от тях се опитваше да си го присвои, първо, чрез законова препирня с Висшия двор, после със сила. Разгорещените стълкновения по улиците довели до граждански размирици не на шега, наложило се бароните и военните ордени да вземат страна. Оцеляването на държавите на кръстоносците в крайна сметка зависеше от морската сила на италианските търговци.
Противопоставянето между двете страни стигна връхната си точка в морската битка при Акра само преди година и половина, когато венецианците потопиха двайсет и четири генуезки кораба. Папата уреди да се сключи крехко примирие. Но раздорът продължаваше да тлее, генуезците обаче изоставиха Акра и се насочиха към Тир на север.
Нали трябваше да се бием със сарацините!
Погледът на Жосеран различи и други важни места в мрака: високият и изящен силует на църквата „Свети Андрей“; дворецът на управителя на венецианския квартал; катедралата на Светия кръст; доминиканският манастир в Бургус Новос и в далечината, при северната стена бяха Прокълнатата кула и Кулата на Свети Никола.
Вече познаваше Акра по-добре, отколкото познаваше Париж или Троа. Прекара пет години в Земите отвъд и трудно разпознаваше у себе си зилотът3, който за първи път стъпи на тези брегове, трескав, тормозен от угризения на съвестта и уплашен. Когато напусна Франция, беше сключил заем за две хиляди шилинга от перцепторията на тамплиерите, за да плати пътуването си до Акра. В залог беше оставил собствеността си на тамплиерската ложа, в случай че не се завърне от поклонничеството си.