Тя видя накъде се насочи погледът му.
— Харесват ли ви краката ми?
— На природата ли е харесало да ги направи толкова малки?
— Не е дело на природата.
По лицето му се изписа неразбиране.
— От съвсем малка увиват краката ми. По нареждане на баща ми. Той възнамерява някой ден да ме омъжи за китайски принц и иска да въплъщавам във всяко отношение идеала на китайците за красота.
— Краката ви омотани ли са? Това не е ли неудобно?
Усмивката ѝ беше пълна с безкрайна болка.
— Как мога да отговоря на въпроса ви? — тя спря да върви и вдигна поглед към него. — Бях четиригодишна, когато за пръв път майка ми уви стегнати превръзки около пръстите ми и ги подви под краката ми. После постави върху ходилото големи камъни, за да счупи костите.
— Свети боже — дъхът на Жосеран секна.
— И нямаше да го прави само веднъж. Кракът, естествено, се опитва да се изцели. Затова пръстите трябва да се чупят отново и отново. Не мога да махна превръзките. Дори сега.
— Това е неописуемо — едва успя да каже той.
— Напротив, чувала съм мъжете да казват, че е много красиво. Китайците ги наричат крачета лилии. За тях подобна изтънченост е въплъщение на женствеността. Може би си мислят, че и прокаженият или едноръкият също са красива гледка. — Тя се изчерви и сведе лице. — Отново си позволявам да говоря прекалено свободно с вас. Причината е в онази част от мен, която продължава да е татарска. — Погледът ѝ горестно се плъзна към черната вода. — Баба ми и прабаба ми били учени как да бъдат изключителни, велики жени. И двете царували като наместнички на клана, докато мъжете чакали за курултай. Аз никога няма да управлявам. От момиче с крака лилии има полза, колкото от сакат.
— За мен вие винаги ще сте прекрасна и мъдра — каза ѝ той.
Тя закима с глава, но не се усмихна.
— Майка ми беше наложница от орду на Таракхан, третата съпруга на баща ми. Може би ако ме беше родила Чаби, той щеше да се отнася с мен другояче.
Останаха дълго, заслушани в ромоленето на водата. Жосеран не беше в състояние да прогони от ума си образа на момиченцето, подложено на постоянно неизразимо изтезание в името на модата по приумица на баща му.
— Сигурно нямате търпение да се приберете у дома — каза му тя най-накрая.
— Нямам търпение да отнеса новината за договора с императора.
— Но по лицето ви се чете голяма тъга. Не ви се тръгва.
— Това пътуване ми отвори очите за необятността на земята. Видях неща, за които други хора могат само да мечтаят. Сега се страхувам, че когато се прибера в моя свят, неговите ограничения, дори вярванията му, ще ме притискат.
— Страх ви е, че ще увият краката ви.
— Да. Да, мисля, че именно това имам предвид.
— Не ви ли натъжава и друго?
Как да ѝ обясни за Хутлун? Знаеше, че щом се завърне в Акра, мечтата за нея ще изчезне заедно със спомените му от Шанту и великата проблясваща пустиня — „влизаш и повече не излизаш“. Сърцето го заболя. Но какво друго би могъл да направи, освен да принуди себе си да забрави?
— Знаете, че завръщането ви ще бъде по-опасно, отколкото пътуването ви дотук, нали? — попита го тя.
— Как така?
— Баща ми, императорът, не ви ли каза, че е във война със своя брат в Каракорум?
Жосеран поклати глава. Хубилай не му беше доверил подобни сведения, но самият той подозираше за подобен развой на събитията. Видял беше многочислена войска да напуска града преди няколко седмици и да се отправя на запад.
— Арик Буке също се назовава хан на хановете, ползва се и с подкрепата на Златния клан, наследниците на Чингис хан.
— Тогава вашият баща е самозванец, така ли?
— Самозванец ли? — тя се усмихна. — Нека ви кажа следното: повечето от войниците на баща ми са наемници, китайци, уйгури, тангути, бирманци, но са били обучени на монголска тактика от монголски военачалници. Пехотата е въоръжена с къси здрави копия, не за бой с хора, а за поваляне на коне. Някога многочислеността на нашите врагове не означаваше нищо за татарската конница, но сега благодарение на баща ми китайците и уйгурските войници, които преди много лесно търпяха поражение, вече са повече от достоен противник. Хубилай изгуби дома и легитимността си, но в замяна спечели империя. Така че сега Арик Буке е самозванецът. Защото както е сигурно, че слънцето ще изгрее и залезе, така е сигурно и че няма да победи баща ми на бойното поле. Силата провъзгласява хана на хановете, а не легитимността.
— Ами вие? — прошепна Жосеран.