Откриха друг коридор, изпълнен с мирис на мускус. Монаси с лъснали на светилниците бръснати темета седяха с кръстосани крака на земята. Печалните им напеви отекваха от алените стълбове и тъмните стени.
— Потънал съм в срам, тамплиере — проговори Уилям. — Тези хора обичат религията си повече, отколкото аз обичам моята.
— Никой не обича религията повече от теб, Уилям.
— Погледни ги. Те не продават услугите си за пари. Не пируват като епископите и не мърсуват като свещениците, нито въртят политика като духовниците в Рим. Нямат вяра, но живеят свят живот.
— Ако нямат изкуплението на Христос, каква е ползата от тяхната святост? — попита Жосеран, като повтори литанията, която му беше втълпявана още от детството му.
— Всичко, което ти ми каза по време на това пътуване за моите събратя свещеници, беше истина. Знам, че много от тях са продажни и алчни. Нашият орден е създаден, за да се бори с подобно поведение и да върне светостта в Църквата. Затова търсех призванието си сред тях. Но не струвам, тамплиере. Аз съм грешник. — Той вдигна ръце. — Помоли се с мен, тамплиере.
Жосеран се помоли не от благочестие, а от жалостта, която почувства към монаха в този момент. Събра молитвено ръце и ги вдигна към Бог, който не обитаваше тези безоблачни сини небеса, и заедно казаха двайсет пъти „Отче наш“ за живите и още десет за мъртвите. Най-накрая той се помоли и за себе си, за да намери обратен път към живите от света на забравените и изгубените.
95
Ферганската долина
На Покрива на света краткото лято привършваше. Червените макове вече пожълтяваха, а овчарите се готвеха да се върнат в заслона в ниското, оставяха отново планината на вълците, белите леопарди и орлите.
Сватбеното празненство още беше в разгара си, когато Хутлун влезе яздешком в стана.
Булката беше по-млада от нея, широколика и с бронзови страни. Лицето ѝ като да беше от камък, докато около нея мъжете и жените от клана се смееха, викаха и пиеха. Прическата на главата ѝ, направена от бронзови монети, отразяваше светлината от хиляди факли. Тя седеше до съпруга си в копринена шатра, котли с овче месо вряха и от тях се издигаше пара, пияни мъже разливаха кумис и се просваха върху телата на своите събратя, които вече лежаха в несвяст на пода.
Докато беше в Каракорум, Кайду си беше взел нова съпруга. Дъщеря на вожд от земите на запад около езерото Балхаш, а съюзът допълнително беше укрепил силата му по западните граници на хаганската империя. Като Хулегу на запад и Бату на север и той търсеше начини да се защити след смъртта на Монке.
Баща и седеше отпуснат на трона си от слонова кост до новата си булка с каменно лице и замислен сред мъглата на гуляя, който се вихреше около него. Когато я видя, стана и излетя от шатрата, стражата му го последва. Тя също излезе след него. В гърлото и имаше камък. Сега трябваше да му каже, че се е провалила.
— Хутлун — рече той. — Дъще.
Тя коленичи, за да приеме благословията му на светлината от факлите на войниците.
— Татко.
Студен вятър от високите места зашиба коприната на шатрата.
— Щастлив съм, че се върна.
— Хиляди благопожелания за този щастлив ден.
— Това е само политика, дъще, ти го разбираш. Как мина пътуването?
Тя се поколеба.
— Провалих те, хане мой — отвърна задавено.
— Провали ли ме, как?
— Позволих моите хора да попаднат в засада, организирана от войници на Хубилай. Изгубихме шестнайсет души. Варварските посланици бяха отвлечени.
Ето. Свърши се, изрече го, без да го усуква с красиви думи.
Той изсумтя.
— Знам.
Разбира се. Новините от Каракорум бяха стигнали и до него. Имаше си собствени съгледвачи в двора като всеки хан с някакво влияние и тежест.
— Вината не е у теб — успокои я накрая той. — Ако поставиш ръката си в стършелово гнездо, нищо чудно стършелите да те ужилят. Трябваше да те изпратя по северния път, около езерото Балхаш.
— Направих шестнайсет жени вдовици.
— Не си ги направила ти. Хубилай е направил тези жени вдовици. И скоро ще увеличи броя им — улови я за раменете и я изправи на крака. — Видя ли Арик Буке?
— Предадох му твоята клетва за вярност. Той поиска да научи дали ще изпратиш войски да го подкрепят срещу Хубилай.
— А ти какво му отговори?
— Казах, че не знам какво би решил моя баща. Как иначе да отговоря?
Той се усмихна.
— Добър отговор. Защото не мога да му помогна, дори и да искам. Не мога да оставя земите си без защита, сега е невъзможно.
Хутлун чу как от шатрата се разнесоха викове на танцуващи и грубиянското пеене на пияните.