Пламъкът от факлите на войниците запращя от порив на вятъра.
— И аз имам новини. В Бухара има нов хан. Органа е бил убит и Алгу е застанал начело на хаганата.
— Той е обещал подкрепа на Арик Буке — каза Текудай.
— Засега — уточни Кайду. — Но хората правят онова, което е добро за целите им. Алгу е амбициозен. Не може да му се има вяра.
— Ами другите ханове?
— Сега всеки се грижи за своите земи и своите династии, ние трябва да се погрижим за нашите. Монке беше последният от великите хаганове. Отново земята на татарите не е империя, ами сбирщина съперници — той протегна дясната си ръка и я положи върху главата ѝ. — Не си ме провалила. И сърцето ми е щастливо, че се завърна здрава и невредима. Сега влез и се порадвай на празненството.
Хутлун го последва в голямата шатра. Джерел както винаги се търкаляше мъртво пиян върху килимите. Завръщането ѝ не беше протекло толкова лошо, колкото се беше страхувала; баща ѝ я беше отървал от срама, сякаш е нищо. И при все това тя не можа да се порадва на пира. Разбираше защо баща ѝ гледа с каменно лице новата си булка. Това не беше сватба, това беше съюз преди война.
96
Такламакан, на запад от земите на тангутите
Заменили бяха конете си за камили при Нефритената порта и отново бяха тръгнали за Такламакан. Нажежената пустош почти му беше позната. На места пустинята се състоеше от слегнал се чакъл и камилите напредваха бързо; на други беше просто фин пясък с трошлива коричка, която пропадаше под копитата им и правеше всяка стъпка изтезание както за човека, така и за животното.
Лятото беше взело още жертви. Видяха неподвижните съхнещи кости на коне и камили, а веднъж и изкривения скелет на магаре, мумифицирано от жегата, по него все още имаше късчета кожа и козина. Призрачните видения на езера и реки се гънеха над безкрайния сив шист.
Слънцето излива жар отгоре ни, помисли си Жосеран. Възможно ли е човек да мрази слънцето? Веднъж беше достатъчно. Не ми се вярва да изтърпя още веднъж този преход.
97
Натовариха камилите точно преди смрачаване под безветреното небе. Отново бяха стигнали до пясъчните дюни на Такламакан и поемаха на път нощем, за да избегнат непоносимата жега на деня. Когато луната се издигна, светлината ѝ направи пустинята красива, защото на нея пясъците се диплеха като фина коприна.
Керванът им тръгна на път, сенките на камилите станаха чудовищни над вълнистите пясъци. Дори жалките гъсталаци от тамариск приемаха ужасяващи форми, подобни на дяволите, за които Уилям беше говорил, когато се отправяха към пътуването си.
Притихналата нощна пустиня усмири духовете им и единственият шум, който се чуваше, беше скърцането на въжетата и мекото потупване от копитата на камилите по пясъка. Когато луната се издигна над пустинята, тръгнаха след открояваща се ярко светеща звезда на запад. Докато пурпурното сияние на зората се появеше на празния хоризонт, камилите вече кашляха от изтощение и трябваше да ги принуждават да вървят с подръпване на въжетата им.
Продължаваха бавно дори когато слънцето се издигнеше високо, и спираха едва когато ставаше прекалено горещо, за да продължат. После рухваха, скрити под камилите си, и се опитваха да спят сред горещия като пещ ден, без да могат заради нажежения вятър. Събуждаха се точно преди свечеряване с пресъхнали гърла и покрити с пясък тела. Имаше време колкото за по някой горчив чай и гранясало месо, после товареха камилите си отново и продължаваха нескончаемото си пътуване.
Първите часове след зазоряване бяха най-тежки. Съсипани от преумора, умовете и душите им бяха премазани от трудностите на пътуването, а и често им се налагаше да слизат от отказващите да продължат камили и да ги дърпат.
Една сутрин, точно преди зазоряване, когато пустинята все още беше черна и мразовита, Жосеран вървеше след камилата си, свел глава срещу постоянния вятър. Мислеше, както винаги, за Хутлун. Имаше моменти, когато вярваше, че може да се появи на хоризонта върху бялата си татарска кобила с пурпурен копринен шал, който се вее зад нея на вятъра.
Вдигна поглед, стреснат, защото чу конници да галопират само през няколко дюни от тях.
— Какво е това? — извика Уилям иззад него.
Всички спряха. Жосеран си спомни как последния път беше чул същия тропот до езерото под формата на полумесец.
— Това са пясъчните духове — обясни той на Уилям. — Искат да ни примамят в пустинята.
— Какви пясъчни духове?
— Мъртвите в пустинята.
Уилям се прекръсти.
Жосеран отново се вслуша. Тропотът беше изчезнал, пясъците отново се бяха умълчали.
Керванът продължи. Но от време на време Уилям спираше и надаваше ухо към виковете на самотните духове и му се стори, че викат името му.