Проснала се беше безкрайна шир от солни низини, маранята от жегата трептеше над нажежената пустош, далеч напред белязана от рушащи се древни фарове. Зад тях лежеше друга безкрайна поредица от дюни.
От седлото на камилата си Уилям не можеше да види къде е началото на кервана им в жълтата мъгла. Унесен от умората и блъскането на вятъра, той скри лице в качулката на расото си и се остави на вътрешните си гласове, които го упрекваха, и друсането на камилата.
По някое време сутринта вятърът утихна и той отметна качулката с надеждата да види някаква промяна в монотонния пейзаж пред тях.
И видя, че е сам.
Нямаше как да разбере кога се е откъснал от върволицата на кервана, дали е било преди минути или часове. Взираше се в претритото въже, което се влачеше от оглавника на камилата, с ужас и неверие. Огледа пясъка около себе си за следи, но дори оставените от собствената му камила бързо бяха покривани от навявания пясък. Дюните прииждаха от всички посоки като вълни сред океана.
Дочу бърборене, някой изговаряше прекалено бързо и високо неразбираеми думи. Огледа се отчаяно, мислеше, че ще види някого зад себе си, но осъзна, че шумовете идват от собственото му гърло.
98
Ферганската долина
Режещ вятър от север понесе облаците, като че развя кобилски опашки през небето, преди поредицата от гръмотевици да стигне до тях и порой от леден дъжд да заудря по лицето ѝ. Време беше да поведат стадата надолу към долините.
Овцете бяха пръснати по високото пасище. Наброяваха хиляди, клатушкаха се като гъски, задниците и опашките им бяха тлъсти от богатата лятна паша.
Текудай яздеше зад нея. Едва бяха разменили по някоя дума след завръщането ѝ от Каракорум. Той смяташе, че съпровождането на варварските посланици трябваше да бъде поверено на него, и сега се радваше на провала ѝ.
— Надявам се, че тези долини не ти се виждат прости след богатия двор в Каракорум. — Тя не му отговори и той продължи: — Жалко, че не си успяла да отведеш варварите до хагана. Каквато беше заповедта на нашия баща.
Хутлун стисна челюст и продължи да мълчи.
— Макар някои да разправят, че варваринът е бил отвлечен точно навреме.
— Кой го казва? — изсъска тя.
Текудай се ухили.
— Сестра ми, която го раздаваше като жребец, се оказа кобила в крайна сметка.
Тя се извърна. Няма да му достави удоволствието да му се хване!
— Разправят, че ти се качил три пъти.
Извърна се на седлото и изведнъж ножът ѝ се оказа в ръката. Брат ѝ се ухили, вдигна брада, за да изложи меката плът на гърлото си. Безполезен жест, както и празното му предизвикателство.
Хутлун усети как кръвта пулсира в слепоочията ѝ.
— Кой говори такива неща за мен? — изсъска тя.
Погледът му проблесна, но той не каза нищо.
Хутлун върна ножа в ножницата, знаеше че действията ѝ са я накарали да изглежда глупаво.
— Лъжа е — отряза тя. Заби пети в хълбоците на коня си и се отдалечи в галоп. Но чуваше победоносния смях на брат си да кънти в ушите ѝ.
99
Такламакан
Уилям се свлече от камилата си и падна на колене. Пясъците бяха горещи като жарава.
— Моля те, Боже… мили Господи Исусе Христе, защити ме!… Спаси ме!
Скъпоценна слюнка се застича по брадичката му. Той закрещя, замята с шепи пясък във въздуха, едва осъзнаваше какво върши. И тогава чу призрачния тропот на копитата, може би Бог му е отговорил. Изрече благодарност към силещото огън небе и се изправи, залитайки, запрепъва се нагоре по склона от ронещ се пясък в посока на връщащия се керван. Стигна до билото и извика Жосеран по име, падна и се затъркаля по наноса.
Отново нямаше никой никъде.
Ето че пак чу тропота, точно зад следващата дюна. Затича се по пръхкия пясък, търкаляше се, падаше, после запълзя на четири крака и се изкачи на следващия връх. Сърцето му биеше лудо, имаше чувството, че ще се пръсне.
— Не!… Моля те… милостиви Боже, чуй… твоя слуга в този час… Почакай! Жосеран!… Слава на теб… Спасителю мой…
Уилям е! Чакай!
Стигна до върха на хребета, очакваше да види кервана под себе си, но и там нямаше никого. Огледа се объркано. Пустинята пак беше притихнала, чуваше се само шепотът на вятъра. Той си спомни разказа на Жосеран за пясъчните духове и разбра, че демоните, които живеят в тази проклета пустиня, са измамили и него.
Около краката му се виеха и го подлазваха змиевидни ивици пясък.
Хукна слепешката надолу по склона, меките зърнести частици изпиваха силата на нозете му, докато най-накрая не рухна изтощен. Трябваше да намери камилата си. Неговата камила с меха с вода. Стана, примижа от спазмите на мускулите на бедрата и прасците си.