101
Ферганската долина
Конникът се появи от изток, изтощен, с почернели от измръзването пръсти. Мъжът беше изправен пред шатрата на Кайду и му донесоха варено овче месо и малко греяно оризово вино. След като получи съобщението, ханът излезе със строго лице и нареди най-големият му син и любимата му дъщеря незабавно да дойдат при него.
Кайду седеше на купчина копринени килими зад огъня, където се приготвяше ядене, очите му бяха вперени в планините, които се виждаха през отвора на юртата. Текудай и Хутлун бяха посрещнати от съпругата от второто орду на Кайду и заеха местата си до желязното гърне с ястието. Донесоха купи с топъл кумис.
— Току-що научих — подхвана Кайду, — че Хубилай е поел контрола на Пътя на коприната по цялото му протежение от земите на тангутите до Беш Балик. Моят братовчед Хадан му е обещал подкрепа и с негова помощ той е пресякъл пътя за доставки на провизии на Арик Буке на юг и изток.
— Всички Сини монголи са се надигнали срещу Хубилай — обади се Текудай. — Това сигурно е временно отстъпление.
Кайду го изгледа нетърпеливо.
— Хубилай сега има прекалено много приятели сред уйгурите и тангутите. Единението на сините монголи вече го няма.
Текудай се умълча при този упрек.
— Край с империята на Чингис хан — отсече Кайду, — както предрекох. Хулегу и останалите ханове имат сега свои владения. А двамата братя воюват за Катай.
— Вестителят тогава е бил от Хубилай, така ли? — попита Хутлун.
Кайду кимна.
— Сърцето му желаело да донеса светлина на погледа му с присъствието си в Шанту идното лято.
— Ще идеш ли?
Той поклати глава.
— Няма да превия крак пред Хубилай.
— Тогава ще се бием ли? — попита Текудай. — Ще се присъединим ли към Арик Буке?
— Трябва да премислим какво ще се случи с нас, ако се окаже, че Хубилай е по-силен — каза Хутлун.
— Сестра ти има право — каза Кайду и Текудай ядно я изгледа. — Преди Чингис хан мъжете живееха из тези степи без дворец в Каракорум и без хан на хановете в него. Татарите са живели винаги така. Ако ще трябва да се върнем към тези дни, така и ще направим.
Аз взех своето решение. Няма да се бунтуваме, нито ще правим съюз с тези могъщи господари. Ние ще продължим да държим керванджийските пътища отворени, но който пожелае да прекоси Покрива на света, ще трябва да плати данък на Кайду. Добре ще е за Хубилай да си припомни, че поне във Ферганската долина Кайду е хан на хановете!
102
Такламакан
Низът от камили и коне се виеше през дюните. Сартак водеше пеша, дърпаше камилата си за повода ѝ. Жосеран вървеше след него. Преди зазоряване спряха да почиват. Никой не проговори, но той долавяше гнева на татарите. Съвсем предсказуемо Ядосания избухна пръв. Метна кожения си мех за вода на пясъка.
— Няма да го намерим! — извика Сартак. — Варваринът е луд!
Сартак погледна към Жосеран.
— Не мога да го изоставя — рече той.
Сега Сартак погледна към Ядосания и сви рамене. Жосеран се върна при камилата си и я затегли за повода, накара я отново да се изправи. Тръгна с мъка през пясъка. На татарите не им оставаше друго, освен да го последват.
И така тръгнаха в нишка през дюните, обратно по пътя, по който бяха дошли, търсеха самотен плувец в огромния океан от пясък.
Очаквал беше да открие покой, може би дори въодушевление в смъртния си миг. Но никога не си беше представял, че ще умре неопростен и сам в пустошта. Когато слънцето се издигна над Такламакан, той се сви в расото си и захлипа като невръстно дете, повтаряше непрестанно Христовото име.
Ангелите на мрака вече се събираха. Кръжаха наоколо му, разперили ужасните си криле, с ярки, алчни малки очи.
Призраците приближаваха, готови да го повлекат към Ада. Можеше да си представи как железата за жигосване вече се нажежават до червено в мангалите, всички инструменти за неговото изтезаване го чакаха. Бог не знаеше милост към грешниците. Както Христос беше казал, не са важни само действията, които човек извършва през живота си, но и копнежите на сърцето му, които го излагаха пред Господа.
Дори отвъд Такламакан го очакваше вечност от страдание.
— Махнете се! — извика Уилям. — Имай милост, Боже!
Лешоядите се отдръпнаха назад, само на няколко стъпки, постреснати, но не и отказали се. За пръв път виждаше толкова грамадни птици, всеки един стигаше до гърдите на човек, а размахът на крилете му беше близо два рода. Знаеха, че мършата си е за тях, но клюновете им нямаше да заработят, докато плячката им не изпуснеше последния си дъх.
— Спасен съм в Христос! — отново извика Уилям и замери с шепа пясък най-близката птица. После рухна по лице и зарида.