Жосеран наблюдаваше безнадеждната съпротива на монаха със същото чувство на жалост и отвращение, което изпитваше при разкъсването на вързана мечка от кучета или публичните екзекуции. Останалите от татарите стояха събрани зад него в почтителна тишина. Не бяха очаквали да открият другия варварин, но изглежда, в крайна сметка бяха закъснели. Слънцето му беше отнело разсъдъка.
Жосеран беше на косъм да се откаже от търсенето, но след съмване забеляза в небето да кръжат лешояди. Уилям се оказа спасен от тях.
— Не можеш да ме упрекнеш! — отново извика Уилям. Вдигна ръце към небето. — Свети отче, прости ми греховете и нека ангелски криле ме издигнат на небето!
Жосеран се спусна тичешком по пясъка. Лешоядите извиха грозните си глави при приближаването му и един по един отлетяха, неохотно оставяйки своята плячка. Все още не се издигаха високо. Чакаха на безопасно разстояние, продължаваха да се надяват на угощението си.
— Уилям!
Свещеникът беше полуослепял от слънцето, лицето му беше аленочервено. По устните и клепачите му беше полепнал пясък.
— Уилям!
Монахът не го позна, дори не разбираше що за създание е той. Рухна на пясъка, не спираше да бълнува. Жосеран се опита да го изправи на крака, но без успех.
Усети колко тежи расото на свещеника.
— Какво в името Божие имаш тук? — изсумтя той.
Монахът вкопчи пръсти в наметката на Жосеран. Устните му кървяха, изгоряла кожа висеше на тънки ивици от челото му.
— Защити ме — програчи Уилям — и половината ще е твое.
И припадна.
Уилям беше прекалено слаб, за да продължи пътуването. Татарите направиха заслон с няколко пръта и парчета платнище и го скриха на сянка. Жосеран капна вода в устата му, докато той крещеше и бълнуваше. Вятърът отново се появи и те се присвиха заедно в защитния кръг от камили, напрегнаха сили да преодолеят жалостивия вой на пясъците.
Привечер Уилям вече не крещеше на призраците от своя делириум, вместо това беше изпаднал в безпаметен сън. Жосеран му донесе вода и когато се приведе над него, очите на монаха се отвориха.
— Сънувах — измърмори той. Езикът му се беше подул и с мъка изговаряше думите, — че съм се изгубил.
— Не е сън — отговори му Жосеран.
— Така ли? Тогава… ти си спасил… съкровището?
От покритите му с мехури устни протече примесена с кръв бистра течност.
— Какво съкровище?
— С него… ще съградим църква, в Шанту. Църква, прекрасна… колкото… Божи… гроб… в Йерусалим.
— Уилям, нямаше съкровище.
— Рубините! Не ги ли… откри?
— Какви рубини?
— Имаше… — той вдигна ръка пред очите си, сякаш още очакваше да открие скъпоценните камъни на дланта си. — Държах ги… в ръката си.
— Сънувал си. Наметката ти беше пълна с камъни.
Жосеран взе наметката на Уилям и му показа отвора на джоба в нея. Бръкна с ръка, събра шепа прах и натрошена тухла от разрушената кула.
— Само камъни — повтори той.
Уилям го гледаше втренчено.
— Ти… ти открадна ли ги?
— Уилям, толкова много камъни беше насъбрал в расото си, че едва успях да те кача на камилата.
Главата на Уилям отново падна на пясъка, монахът затвори очи. Ако не беше пресъхнал напълно, щеше да заплаче. Вместо това изкриви лице от отчаяние и кръвта от устните му рукна по устата му вместо сълзи.
103
Ако планината на Кайду беше Покривът на света, то Караходжа, голяма падина доста под морското равнище, беше неговата крепост. Оазисът беше просто сива бъркотия от коптори и прашни полета. Уйгурите, които го населяваха, успяваха някак да отгледат лози, смокини и прасковени градини сред сивата пещ на пустинята с помощта на ледените води от карезите.
Също като другите оазиси на Такламакан и този представляваше селце от прашни тесни улички и оградени с кирпичени зидове дворове. Но тук много от жилищата бяха построени под земята като убежище от изпепеляващата жега на лятото и безкрайните, упорити ветрове. Отгоре бяха покрити с дървени пръти и сламени рогозки и друго, освен комините им, които стърчаха от твърдия сив пясък, не се виждаше.
Листата на лозите вече бяха окапали и голите пръчки наподобяваха потрошени кафяви пръсти, които се показваха от земята. Червената кал по пътищата беше напукана, все едно че са покрити с плочници. Самотно магаре стоеше окаяно под изсъхнало дърво и размахваше опашка, за да прогони рояците мухи.
С унили духове се насочиха към хана.
— Най-лошото място на земята — изръмжа Сартак. — Разправят, че можеш да си свариш яйце, като го заровиш в пясъка. Ако убиеш пиле, дори няма да ти се наложи да го готвиш. Месото му вече е бяло и крехко.