Выбрать главу

Странният му, насечен смях прозвуча невесело. Оцеляха в пустинята, но наближаваха границите и Кайду и неговите отстъпници дебнеха някъде там. Сартак знаеше много начини за поставяне на засада. Но сега беше в неизгодна позиция.

Жосеран стоеше на покрива на хана и се взираше в мрака. Можеше да различи силуета на Небесните планини върху нощното небе. Зад тях някъде беше Покривът на света.

— Не очаквах да те заваря тук — рече Уилям. — Мислех, че ще се развличаш със съпругите на езичниците. Изглежда, че всички от нашата татарска свита са се отдали на мърсуването, което минава за гостоприемство из тези земи.

Подобни удоволствия бяха предложени и на Жосеран, тази нощ обаче той не прояви интерес към подобна утеха. Но не желаеше да даде на Уилям дори тази малка победа, затова му отвърна:

— Опасявам се, че бяха останали само грозни жени. Сартак ми предложи да използвам камилите, ако някоя от тях ми се стори сравнително приятна за окото.

— Като те знам, все ще откриеш някоя.

— Разбирам, че си се възстановил от премеждието.

— Ти защо се върна за мен?

— Дадох дума, че ще те защитавам по време на пътуването.

— Много хора дават дума, но малцина я удържат. Ти си човек с много противоречия, тамплиере. Случвало се е да вярвам, че единствената ти цел е да възпрепятстваш всяко мое усилие да доведа Христос из тези безбожни земи. А сега ти дължа живота си.

— Намерихме те по Божия воля.

— Само не си въобразявай, че съм ти задължен.

— Не бих си го помислил никога. Сигурен съм, че в следващите седмици много пъти ще се укоря, че не съм те оставил да пукнеш в пустинята.

— Може би така трябваше да направиш.

Жосеран се сепна от това признание. Почуди се какво ли го е предизвикало. Ала Уилям не възнамеряваше да добави нищо към думите си. Обърна се и остави Жосеран на парапета под студения заслон на безстрастните звезди.

104

Нощта беше изтезание. Бълхи, комари и пясъчни мухи настървено жилеха Жосеран и нямаше спасение от тях. Най-накрая, изтощен, той се унесе в неспокоен сън, а посред нощ нещо грубо прекъсна съня му, като се стовари от гредите над главата му. Той седна, сърцето му биеше лудо в гърдите и посегна към свещта. Видя как паяк, голям колкото яйце, се измъква пълзешком по пръстения под. В челюстите му имаше червеноока хлебарка.

След тази случка му беше невъзможно да заспи.

Ужасни писъци го накараха да изскочи от леглото си. Уилям! Първата му мисъл беше, че скорпион е ужилил монаха. Жосеран се изправи криво-ляво на крака.

Монахът седеше долепил гръб до стената, широко разтворил очи от потрес. Лицето и ръцете му бяха покрити с твърди, червени подутини от ухапванията на въшките и бълхите. Иначе му се стори невредим.

Сартак стоеше над него с факла, която беше грабнал от стената. Другите татари се появиха един по един, препъвайки се в мрака, и те разбудени от писъците му.

— Чух го да крещи — каза Сартак. — Когато се качих там, на лицето му имаше гигантска хлебарка.

— Откъде знаеш? — попита някой. Беше Пияницата.

Сартак и останалите избухнаха в смях.

Уилям се сви на топка, пръстите му дращеха по пръстения под, проплакваше като ранено животно. Смехът замря в гърлата им.

— Обсебен е от пясъчните духове — изсъска Сартак. — Вмъкнали са се в тялото му, докато беше изгубен в пустинята.

— Всичко е наред, аз ще се разправям с него — рече Жосеран. — Оставете ни.

— Той има демон на лошия късмет — настоя Сартак, а после заедно с другарите си се оттегли. Жосеран ги чу как приготвят кервана, оседлават конете и камилите за прехода през деня.

Приклекна.

— Уилям?

— Сънувах Дявола — изхленчи той.

— Било е хлебарка. Това е всичко.

— Велзевул знае колко съм грешен. Знае, че се провалих.

Може би слънцето беше помрачило ума му, помисли си Жосеран, както беше казал Сартак.

— Уилям, сутрин е. Трябва да продължим пътя си.

— Поставих пръстите си в раните на Христос и все още не вярвам! Нямам вяра. Изпълнен съм с похот и завист. Затова Бог не ми повери душите на варварите.

— Слънцето скоро ще се издигне. Трябва да тръгваме.

— Провалих се. Цял живот исках да отведа Бог при хората, но се провалих.

Жосеран му помогна да се изправи и го изведе. Отново пътуваха денем. Конете пристъпваха в мразовитото утро, а камилите се противяха и дърпаха с рев, докато Сартак ги връзваше една за друга в низ.

Жосеран помогна на монаха да се качи на камилата, водеше го, като че беше сляп просяк. Когато бледоморавата зора се показа над хоризонта, отново поеха на път. Уилям беше приковал поглед към хоризонта и вътрешните фантазии от своите кошмари. Цял ден не проговори. Татарите си мърмореха помежду си и страняха от него.