Пореден ден изпепеляващ пек. Още не се беше вдигнало слънцето, когато изведнъж прашната мараня се вдигна и Небесните планини се извисиха пред тях. Снежната огърлица изглеждаше необичайно близко. Далеч на запад можеха да различат дори белите хребети на Покрива на света.
Маранята отново се спусна, толкова бързо, колкото се беше и вдигнала, и планините пак изчезнаха зад жълтите мъгли на Такламакан.
Тази нощ почиваха в изоставените руини на кервансарай.
Мястото беше усамотено, доколкото можеше да види Жосеран. Куполът на джамията беше рухнал преди много години, а лунната светлина се процеждаше пред свода, изпъстряше каменните плочи на пода и изпочупените черни греди. По стените имаше следи от факли, там където са горели, може би палени от войниците на Чингис хан половин век по-рано.
Жосеран и Уилям седяха отделно от другите. Татарите се бяха присвили около огъня, мърмореха мрачно помежду си и мятаха враждебни погледи към Уилям. Но Жосеран не се страхуваше от тях. Те бяха научени на желязна дисциплина във войската на Хубилай и щяха да ги отведат здрави и читави до уреченото място, макар да знаеше, че Ядосания например с удоволствие би прерязал гърлата и на двама им.
Жосеран вдигна поглед нагоре. През разрушения покрив видя как на север изгрява самотна звезда. Това е Златният гвоздей. Там боговете си връзват конете.
Може би се изнервяше от изпадането на Уилям в немилост или от първия поглед към Покрива на света, но тази вечер бремето на живота му му тежеше повече, отколкото преди. Въпреки всичките си волнодумства той си оставаше християнин и в сърцето си криеше ужас от страховития Бог. Тази вечер съжали за богохулствата си или по-скоро се изплаши от техните последствия.
Уилям седеше прегърбен, опрял гръб о стената, със скрито в качулката на расото лице. Жосеран прецени разстоянието между тях; само няколко стъпки, но бяха далечни колкото разстоянието на тяхната одисея от Акра до Шанту. Но не Бог го накара да се изправи и да коленичи пред свещеника. Вероятно причината беше в изтощението му. Не можеше вече да носи баща си и стъпка повече.
— Уилям, изслушай изповедта ми — прошепна той и падна на колене.
Уилям вдигна поглед към него стреснат. Когато заговори, гласът му беше нежен като на жена.
— Ще си взема одеждите от камилата — каза той и излезе да събере принадлежностите на призванието си и да спаси поне една душа в името Божие.
105
— Майка ми почина, когато бях на девет, и баща ми, барон Дьо Монжисор, се ожени за дъщерята на благородник от Троа. Казваше се Катрин. Тя беше много по-млада от баща ми и може би около пет години по-голяма от мен. Очите ѝ бяха черни като греха и когато ме погледнеше с тях, погледът ѝ ме изпълваше с нега. Бях момче, седемнайсетгодишен, и слабините ми жареха и горяха като отворена рана.
— Продължавай — промърмори Уилям. Знаеше, че татарите ги наблюдават: лудият християнски шаман с пурпурна стола около врата си и великанът варварин на колене пред него.
— Непрестанно се мъчех да уловя погледа ѝ, но тя не ми обръщаше внимание и ме потопи в лудо отчаяние. Когато минаваше покрай мен, долавях уханието ѝ. Нощем не можех да спя, събуждах се, плувнал в пот, и пръсках семето си в ръка, докато мислех за Катрин. Дори се молих в параклиса баща ми да умре, за да мога да я притежавам. Изгубил се бях в грешни молитви за нея.
Жосеран спря, прокара ръка през лицето си. Дори мисълта го караше да се поти.
— Баща ми беше уважаван рицар в Бургундия. Всеки ден ме обучаваше как да си служа с меча и копието и как да се бия на кон. И през цялото време, докато се упражнявахме, исках да ме убие, такъв срам изпитвах.
Един ден, когато бяхме заедно на езда, я обладах. Всичко приключи бързо, преди да осъзная какво съм направил. Само това беше достатъчен грях за крехкото ми тяло. Утолил бях младежката си похот, това стигаше ли? Не, жадувах за още.
Пое дълбоко дъх, гласът му беше предрезгавял.
— Онова, което последва, вече не беше плод на случайността. Баща ми замина за Париж. Отидох до стаята ѝ, исках вратата да е заключена, дори се надявах тя да повика прислужниците, да ме засрами пред всички в дома. Вместо това ме прие с пламенна прегръдка и от тази нощ станахме любовници.
Той спря, спомените го бяха връхлетели.
— Няма как да знаеш колко е болезнено да говоря за тези неща на човек, който се е отрекъл от жените. Защото, разбираш ли, аз я обичах и мразех едновременно за онова, което стори на баща ми и в което ме беше превърнала. Сложила му беше рога, а мен беше накарала да се презирам до дъното на душата си.