Но бяха измъкнали дисагите на варварина и открили договора, който Хубилай беше предложил на християните в Акра. Открили бяха и даровете на хана.
— Какво носиш тук? — изрева Кайду. Разкъса вързопа и метна свитъците, изписани с фин почерк, на пода. — Това ли е ценно за Хубилай?
Нагази ги с ботушите си, за да покаже на варварина какво мисли за тях.
Жосеран се олюля на краката си. Изгубил беше много кръв.
— В нашите земи щяха да ги имат за… — Жосеран затърси татарската дума за изкуство, но не си я спомни, не знаеше дали е чувал подобна дума. — Хората щяха да се възхитят на красотата им.
— Красота! — изсъска Кайду. Цареше мълчание, нарушавано само от размърдването на някое тяло. Жосеран усещаше притискането на татарските тела и блясъка на върховете на копията в задимения мрак. Мирисът на пот, кожа и дим беше непоносим.
— Истинският воин живее в юрта — гневът на Кайду нарастваше. — Той язди кон всеки ден, бие се, пие кумис, ловува, убива. Китайците са изпили силата на Хубилай и той е забравил да живее като човек. Вижте! — взе един от свитъците и го вдигна. — Каква полза има от това един мъж?
Жосеран отново се олюля. Трудно му беше да се съсредоточи върху действията им. Сега беше просто пионка в противоречията помежду им. Кайду го считаше за човек на Хубилай, а златният пайзах, който трябваше да подсигури безопасността на неговото пътуване, май щеше да предреши съдбата му.
— Хубилай доказа, че не е никакъв хан на хановете. Той е повече китаец от самите китайци.
— Със сигурност няма нищо лошо в това да се понаучи нещо от тях — обади се Жосеран, който се улови, че дори сега се чувства задължен да защити закрилника си.
— Да се научи? Какво има да се учи от онези, които не са достатъчно силни, за да ни победят? — Кайду сам подклаждаше гнева си. — Ние сме господари на Китай, а той строи дворците си в Катай и живее там охолно. Сега иска да промени дори начина на живот, обичаите ни, които ни направиха господари на света! Той иска ние всички да станем като китайците и да живеем в градове и села. Вече не ни разбира, собствения си народ! За нас, да уседнем, означава да се заличим!
Татарите с рев изразиха подкрепата си и стесниха кръга около Жосеран и неговите събратя в пленничеството. Сега сме забавление, помисли си Жосеран, и зов за сплотяване. Кайду използва залавянето ни за свои цели. Гневът му цели да впечатли неговите войници и съюзници.
— Ако зависи от Хубилай, нашите деца ще носят коприни, ще се хранят с мазни храни, ще прекарват дните си в чайханите. Синовете ни ще забравят как се стреля с лък от галопиращ кон и ще се крият от вятъра. Ще станат като китайците и с нас завинаги ще е свършено. Погледнете към всичко, което имаме! — разпери ръце, за да покаже павилиона, стана им, пасищата, върху които живееха. — Имаме юрта, която пренасяме през сезоните. Имаме конете си, лъковете си и степта, имаме вечното Синьо небе! С тях станахме господари на земята! Това е редът на татарите, на Чингис хан и на Тенгри! Хубилай може би е хан на Шанту, но не е мой хан. Той е по-опасен за монголите, отколкото всичките ни врагове!
— Вашият спор не е важен за мен — надвика одобрителните възгласи Жосеран, болката го накара да забрави всякаква предпазливост. — Дойдох тук да търся съюз с хана на татарите срещу сарацините. Битката за трона помежду ви не е мое дело. Аз съм просто пратеник на господарите ми в Земите отвъд.
— Ако искаше да се договаряш с нас — извика Кайду, — трябваше да сключиш мира, преклонил коляно в краката на Арик Буке в Каракорум.
— С радост бих сключил този мир с онзи, на когото по право се пада тронът.
— Тронът принадлежи на Арик Буке! Но си прав, ти си просто пратеник, не си като тези кучета. — Той изрита Пияницата, който извика и удари глава в килимите. — Тепърва ще решавам какво ще правя с теб, Варварино. Ако ти позволим да се върнеш при твоите сънародници варвари, ти ще им кажеш, че между нас царят разногласия. Но все пак си пратеник и се налага да действаме предпазливо. Сложете го в канга, за да не може да избяга, и ще продължим да умуваме по неговия въпрос!
Докато го отвеждаха, погледът на Жосеран търсеше сред тълпата Хутлун, но видя само стария си приятел Текудай с толкова затъпяло изражение, колкото и на останалите. За пръв път го споходи мисълта, че може би го е изоставила.
109
Наричаха го канга, дъска от тежко дърво, която се поставяше около врата и имаше две малки дупки от всяка страна, към които привързваха китките. Щом я поставеха, вече беше невъзможно да се лежи, да се почива или да се спи. Тежестта на врата му и спазмите, които причиняваше в мускулите на раменете, несъмнено имаха за цел да сломят духа му.