Над дясното му око, сега подуто и затворено, беше засъхнала кръв. От време на време чувстваше как по бузата му се стича браздица от примесена с кръв бистра течност. Но това беше нищо в сравнение с болката в рамото му. Раната там гореше, сякаш ставата е била отворена с нажежена до бяло метална кука.
Почувства как пропада в мрака, в призрачен свят, населен с барабани на шамани и студена, нестихваща болка.
Някъде много отдалеч чуваше мърморенето и смеха на мъжки гласове, които се движеха из стана, зловещ жалеен плач над барабанния тътен, после крясъка, може би си въобразяваше, на един от другите двама пленници.
— Жос-ран — чу се глас.
Той вдигна поглед. През отвора на юртата виждаше само оранжевото проблясване на огньовете из стана.
— Жос-ран.
Осъзна, че е тук, неговата красива вещица Хутлун, очите ѝ проблясваха в мрака. Приклекна пред него.
— Не биваше да се отдалечаваш от останалите — каза тя.
— Мой дълг беше да защитя свещеника.
— Искаше да си смел. Видя ли сега докъде се докара.
Отново се разнесе онзи зловещ вой.
— Какво е това? — попита я той.
— Скърбят за жените, които днес направи вдовици.
— Не възнамерявах да правя вдовици. Борех се за живота си. Ами вдовиците, които ти си направила?
Тя протегна ръка и пръстите ѝ проследиха ръбовете на раната на челото му. Проява на нежност, най-накрая, помисли си той. Може би не е забравила напълно случилото се в пустинята.
— Какво ще стане с мен?
— Баща ми е гневен, че те върнах като мой пленник, гневен е и че не успя да умреш от раната си. Ще му се да си мъртъв, но не иска отговорността за смъртта ти да е негова.
Жосеран се опита да промени положението на тялото си, но усилието предизвика нов болезнен спазъм в рамото му.
— Кажи му, че съжалявам за неудобството, което му причиних.
— Той прочете писмото, което носеше от Хубилай. Това усложни положението. Някои от военачалниците на баща ми твърдят, че ти си посланик и към теб трябва да се отнасят с уважение. Други смятат, че тъй като си сключил договор с Хубилай, трябва да бъдеш екзекутиран. Неколцина искат да те задържат като пленник. Но дали животът ти е ценен за Хубилай?
Той с усилие се усмихна зловещо.
— Кажи им, че императорът на Катай ме обича като брат.
Тя обаче не се усмихна. Нещо в изражението ѝ го притесни.
— А какво мисли баща ти?
— Баща ми клони към екзекуцията. Казва, че мъртвите ядат по-малко — въздъхна. — Ще направя, каквото ми е по силите, да го успокоя. Ще намеря начин да те освободя.
Със себе си беше донесла купа, пълна с вода. Натопи парче плат и с него почисти кръвта от окото му. После почисти раната от стрелата с нежните движения на любовница. Дори сега, в отчаяното си състояние, той осъзнаваше топлината на гръдта ѝ опряна в копринената му риза.
— Все още те желая, Бог да ми е на помощ — прошепна той.
Тя не отговори.
— Чу ли ме, Хутлун?
— Почиствам раните ти. Друго не мога да направя за теб.
— Трябва да знам. Безразлична ли си към мен?
— Ти си варварин от запад. Как мога да чувствам нещо към теб? Ще се омъжа за син на хан, който ще направи от синовете ми принцове на степите като баща ми — тя привърши с грижите си. Проявява нежност, помисли си той, макар това да не уталожваше болката му. — Раната е почистена.
— Защо баща ти ме изтезава така с тази яка? Кажи му, че ако толкова го дразня, да направи каквото иска. Не се страхувам да умра.
— Ще му предам думите ти.
Тя стана и тръгна да излиза от юртата.
— Всичко бих дал, за да си легна поне за една нощ с теб, преди да умра.
— Тогава си глупак — рече тя и се стопи в тъмнината.
110
Жосеран носеше кангата само от няколко часа и вече имаше чувството, че на раменете си носи катедралата в Шартр. И най-малкото движение беше мъчение. Болката и умората го потопиха в унес, който не беше точно сън, защото спането беше невъзможно, беше делириум, който го пренесе от ужасното му състояние обратно в пещерата над тесния пролом в Планините на Слънцето. Не си ли си представял как и ние се съединяваме така, както Шива се съединява със съпругата си? Не си ли мислил понякога за това като за своя съдба? И моя?
Осъзна, че в юртата има някого, и когато вдигна поглед, видя над него да стои Кайду и да го наблюдава. Може би сега щеше да произнесе присъдата му. Скоро щеше да научи как ще умре.
Кайду стоеше с ръце на хълбоците и разтворени крака.
— Какво да те правя, Варварино? Военачалниците ми казват да те екзекутирам заедно с другите.
— Кои други?
— Кучетата на Хубилай. Те са предатели на народа на Сините монголи и петно върху легендата за Чингис хан. Заповядах да бъдат сварени живи.