Хутлун избягваше погледа му.
У него трепна смущение. Може и да ми е равна в ездата, помисли си той, може и да познава по-добре тези хълмове от мен. Но със сигурност е наясно с естеството на облога, който сключих. Това не е изпитание по езда, това е изпитание на сърцето. Надявам се да не греша за нея.
— Който ми донесе козата, ще стане неговото — провикна се Кайду, отстъпи и удари задницата на кобилата на Хутлун. Конят подскочи и препусна, конят на Жосеран не помръдна.
Той галопираше зад нея към покритите с гори възвишения в подножието на хребета. Равният, подрусващ галоп изпращаше болезнени пробождания в рамото му. Той не им обръщаше внимание. Сега важното беше състезанието.
Конят на Хутлун внезапно зави към най-стръмната част на склона, зъберът, който татарите наричаха Мястото, където козата бутна магарето от коня му. Но Жосеран вече беше решил откъде да се качи, насочи се право нагоре към широкото рамо на седловината.
Въпреки че вече изоставаше на един изстрел с арбалет, знаеше, че ще спечели, защото в сърцето си не вярваше, че Хутлун ще го остави да умре.
Стигна до сянката на билото и погледна през рамо към Хутлун. Къде беше тя? Поела беше, както му се стори, по най-стръмната и най-виещата се пътека и той очакваше да я види далеч зад себе си. Но от нея нямаше и следа.
Тогава върху лицето му падна сянка, той вдигна очи, стреснат, и я видя над него, при самия връх. Тя грабна един от козите трупове и го преметна през врата си победоносно.
Той си спомни какво беше казал Уилям: тя е вещица и за нея няма изкупление.
Не! Отказваше да повярва, че тя ще го преметне.
Пришпори коня си по пътеката. Стигна хребета, грабна другия кози труп и го преметна на седлото. Огледа се отчаяно за Хутлун.
Сега видя откъде беше минала. Седловината се пресичаше от тесен пролом, който отдолу не се виждаше. Тя се връщаше по същата пътека с окървавения труп в ръка. Жосеран пришпори коня си по склона след нея.
В стомаха му трепна страх. Може би това беше, в крайна сметка, истинската Хутлун: Хутлун татарката, Хутлун, свадливата, която няма да допусне поражение от мъж, пожелал да заложи живота си срещу гордостта ѝ.
Пришпори коня си по рохкавия сипей, копитата му се плъзгаха по ронливите скали. Вече знаеше, че е изгубил. Тя беше на сто стъпки под него, кобилата ѝ леко пристъпваше надолу по тясната пътека, както беше правила двайсетина пъти преди това. Хутлун яздеше, изправена на стремената. Невъзможно беше да навакса изоставането си от нея.
Хрумна му, че може да обърне коня си и да поеме назад през планината, далеч от Кайду и неговите Фергански степи. Може би именно това беше искал Кайду, а и Хутлун. Състезанието беше просто отвличане на вниманието, при което му се даваше отпочинал кон, който да го отдалечи на безопасно разстояние от стана.
Това беше. Кайду искаше от него да избяга, да се освободи от отговорността за по-нататъшната му съдба. Щяха да разиграят представление как тръгват да го преследват, разбира се, но ханът щеше да направи така, че да не го заловят. Хутлун щеше да има своята победа и тази нощ всички щяха да се смеят на варварина около огньовете си, докато по брадите им се стичат и лъщят овча лой и кумис.
Дръпна поводите на коня си, наблюдаваше я как се отдалечава. Чудеше се дали изобщо го е обичала.
Видя я да се обръща на седлото и да поглежда към хребета. Вдигна ръка във въздуха. За сбогом или победоносно?
И конят ѝ се препъна.
113
Силуетът му се очертаваше на светлината на слънцето сто крачки над нея. Почувства как я жегна болката от онова, което беше направила. Но така беше най-добре. Спасила му беше живота и в същото време се грижеше за доброто на баща си и клана. Една татарска принцеса няма друг избор.
Видя го да обръща коня си, да изоставя състезанието. Извърна се още, за да го погледне за последен път.
И това стигаше, за да се промени всичко.
Ако беше гледала напред, щеше да види ронливия сипей и да накара кобилата си да го заобиколи. Или може би въртенето ѝ на седлото беше притеснило животното. Но миг по-късно, когато кобилата ѝ се препъна, усети тръсването. Хутлун отскочи, за да попречи и двете да се изтъркалят надолу по урвата.
Нейната ловкост и инстинктът на кобилата им спаси живота. Тя отново скочи на крака, грабна поводите, докато конят се мъчеше да стъпи стабилно на трошливата скала. Хутлун усети как скалата се рони под ботушите ѝ и падна тежко по гръб. Но не изпусна влачещия се повод и овладя със сигурна ръка ужасеното животно. С последно усилие се изкачи на пътеката.
Хутлун полежа там, замаяна от падането. Бавно се изправи на крака, едва си пое дъх от режещата болка в ребрата, върху които се беше стоварила на неравната скала.